jamito-livingdead

.......

2012-01-19T06:10:00.000-08:00

….and I tried to write just the way did before…
But there was something , something, somehow…
Not letting my thoughts go….
Something really changed in the core of my soul
Something has become stale…empty
There was some kind of lack of thought flowing in the air
I wasn’t really the same,I couldn’t write
I couldn’t feel enough to write
I lacked of thought again to write
Writer withouth a soul is like a bird with no wings
Writer withouth the inspiration
Writer closed in an empty castle
Lost the passion of the creation
Izgubil jelanie da tvori, jelanie to jivee
Sus zatvoreni ochi jiveq, nqmam kakvo da kaja
Nishto ne vijdam I chustvam samo samota
S nishto ne jiveq osven sus sueta
Vglejdam se vuv ogledalo koeto ne me e vijdalo taka
Izgubena, dusha opojarena I samotna
Blqsuk nqkude izguben vuv noshta
Surce oprazneno I jalko
Sushtestvuvane bezdushevno I bez smisul
Spomeni cvetni I dale4ni sledvat me
Lice izpisano s tuga, spomnq si za tezi dni
V koito mojeh da pisha, izskreno I poetichno
No veche nqma den I nosht
Vsi4ko e edno I bezlichno, kato men
Nqma kap4ica strast iz tezi redove
Vsi4ko e bezinteresno, I sqkash
Moga da izpisha tonove bez da spra
I vseki red shte e kato predishniq
Poeta v men izgubi se, stanah prosta
Nqmashta kakvo da kaje na sveta
I chudq se zashto gubq vremeto na sebe si
I vas koito chetete tozi bezmislen stih

Idle

2011-08-22T13:56:00.001-07:00

It was chilly evening of the summer end
The little town was idle, awaiting for the cold to take its glow
Streets were quieting between the gray concrete of medieval buildings
While autumn breeze was waggling the evergreen trees
Sharp rays were breaking the stagnant air of that room
Dust was flying from the window overlooking, the streets, the busses…the idle souls of this town
And there is a shadow of a girl, standing by it for a moment of fresh breath
From the smoke weaving towards the high typical old building ceiling
More and more smoke flowing in and out her lungs... leaving her breathless
But she carried on smoking, listening to every palpitation of her heart
Inhibiting every effort of the oxygen to battle the poison in her body
Watching the walls going yellowy green and waiting for the night to fall

The black hex hit and turned the little town into a dark shadow
Narrow windows flickered with little vague light…
Trying to break through the heavy, suffocating autumn fog
Time, there and then was lagging through the long night
Clocks were ticking with exhausted arrows,
While the small town was slowly falling asleep
Last busses were roaring heavy through the empty streets
Harbingering the forthcoming serenity of the night
Windows were slowly burning out like dyeing stars
Until there was only one more left ……
Streets went even quieter, when the last bus trailed down the road
Benighted shadows creeped between the stalled buildings …
Trying desperately to escape the black mantle of the night
There was only one flat still awake
One window still alive
One light hardly flickering…and a shadow stood by it
With dense smoke coming out of it and burning end shining in the dark
A thin figure of a woman, enjoying the peacefulness around,
Engulfing the suffocant wet air coming from the window….

2011-02-01T17:35:00.000-08:00

Kolko e studeno v 4erupka ot kristali
Vuv voina sus sebe si veseki suvesten den
Stavam vse po bezsuvestna
Vsqka cennost gubi bezcenie
Vsqka nejnost grubo me boli
Vsqka strast v mig me vledenqva
Vijdam krasivoto lice izpisano s tuga
Vijdam sqnkata I grqh v edna snaga
Podtisnala jelanieto za slast!
Obich li e kaji ili luja sebe si kaji!
Obich vuv tranzit, poredna spirka
Vlak pogreshen vlachi se bez duh
Prsez rujdqsali metalni linii
Otivaiki kum stAri I trivialni mestava
Prevozva se su6tite ne6tasni hora
Vqrvashti vuv su6tite bezumni gluposti
Kolko mi e smeshno, vozq se tam az pak
Vqrvam si bez kap4ica sumnenie

2010-06-29T17:36:00.001-07:00

Mirror with 2 sides
reflecting every shadow
in my shadowless face
face scared of all this disgrace
beging for relief in its reflection
looking for peace in its reflecton
searshing for the one- in this reflection
this is how shes dieing in her crystal eyes
this is how shes beging for you to see her
this is how she pleases herself only
this is how you see her- this is how she will be
crying in the captivity of her own reflection
the more she wants , less she seems to get
everyday in that face, less it is to see
how come
how come
how come
cruel is as poison on its own
the reflection disorted, hungry for eyes and hands
sliping underneath the warmest skin
searching for the warmest touch in the world
to fucking wake me up!!!!
From that senseless dream I’m having
That senseless dream I used to enjoy
Closed in the castle of my perceptions
Flatered, blinded by so many of my epty reflections
Crystal face, fake tears and joy
Lacking of things feeling like a toy
OF MY OWN GAME INDEED
Shame, I was afraid to admit………..
Covers lieing with the cold body of someone
She’s beautiful I had to admit
Lieing with the cover wraped around her neck
Rubbing her face against the pillow
She doesn’t sleep again
Shivers when she thinks
Bed gets so uncomfortable and cold
Sheets scratch her from underneath
Shes alone but not
There;s someone breathing from the other side
Does she know who that is?
Is he sleeping is he dreaming deeply
Is he feeling her agoni underneath
Does he feel a hot body getting so cold
Is he dreaming
Is she sleeping
Does she touch her self in frustration
Does it feel bad that way
She took her fingers out and bit her lips again
Squeezed her eyes tight so she doesn’t see
She’s disguisted by her self!
Does she disturb herself from pain
He doesn’t know how it feels that way
And the clock keeps spining showing crazy hours
The sun rises up, enlightning her exausted bodytot
Red eyes close quetly and open again
Staring at the plain ceiling ….

Tango

2010-03-19T11:55:00.001-07:00

Колко красив е танца на ноща
Преплетен в две тела- прелестни лица
А ритъма изящен като падащи листа
Нежно прелитащи през пустата гора

Как блестят сред есенната мъгла
Две падащи звезди
Как сливат се в едно и изтичат като восък
Все по жадно от преди

Това сме аз и ти изчерпали отново сили
От танца наподобяващ листопад
А дърветата останаха по-голи и от есента
От танца, който и след края бихме продължили

How beautiful the dance of the night is
Weaved in two bodies- charming faces
And the rhythm- graceful as falling leaves
Gently drifting through the deserted forest

Weaving in the gentle rhythm of this tango
Shadowing the autumn stage
Two bodies are rambling with the beat
Of the virtuous performance

One spark was enough to set us on fire
Your breath- heavy ,brought me to my knees
Autumn wind, strong was enough
To keep me holding on to you

Your eyes, bright as stars, clear as drops
Bashfully observing every move
Your hands, soft as cotton
Absorbing every drop my body released

And we danced restlessly whole night,
the next one as well
Swerving with the melody
Of the beautiful dance called Tango

midnight revelation

2010-02-09T10:29:00.000-08:00

Like a tattoo hollowed in my heart
You will stay forever

Like a dream at night, that forgets to come my side
You will keep me awake

You make me happy in my empty shell
Like a clown would make a child

You dig a hole again and again in my senseless skin
Like a squirrel to a tree

You think I’m not happy- you are wrong
I’m more than glad cuz you are gone

You think I’m weak because I cry
You are wrong- I’m strongest in my tears

You think you’ve turned me into ash rolling on the floor
You are wrong- I’m just resting

I might be dead in your foolish eyes
You are wrong- I’m a phoenix just resurrected from the dust

You showed me how deep love can be
But you missed really to be with me

You think I can’t live without you
But I can finally breathe….

Тайната ми

2010-01-31T16:45:00.001-08:00

Locked in the lust of my mind
I’m seeking for this chapter again
The one we wrote – crossing each other’s way
The one we drew in the shadow of the night
Locked and weaved in our seeking flesh

The beautifully unreal dream soaked with passion and flame
The awfully confusing game causing me pleasure and pain
How much will it cost me to have it all again
What will we loose , feeling the same
Will we break away and blow out the blaze
Instead of coming back for more of this affair

The burden is stuck deeply in my throat
My skin is burning of your voluptuous touch
My stomach flips over from each and every push
Are you feeling it too, tell me for true
Or am I having only another erotic déjà vu

Господарка

2009-05-11T04:35:00.000-07:00

Това съм аз принцеса обкована в злато
Това съм аз робиня с диаманти около врата
Това съм аз църкиня лежаща пред изящния дворец
И дете аз съм плачещо за своя леден сладолед

И съм волна колкото птица в клетка от мечти
И съм силна само в своите плачещи очи
И вирея като диво цвете в самотната тълпа
С поглед вперен в слънце-трепти прогнилото сърце

И живея в очите на незрящите, на глухите в ушите
Изгубила дъха си, изплакала пороя си....
И крача из просторния дворец на ледена кралица
Изгубила моща си, убила любовта си

И това съм аз принцеса обкована в злато
Но робиня съм с диаманти около врата
И защо лежа сама пред пищния дворец
И защо тъжа като дете- не получило своя леден сладолед

For U

2009-04-16T08:13:00.000-07:00

Твоя крясък мъчен във мания превръща всеки блян
И с мислите, сълзите ми безумни вечно си облян
Докрай докрай, бъди със мен във този рай със дявола начело
Докрай докрай, сбръчкай твоето лице обезличено

Скръб, омерзение- има ли за теб значение
В болката апатия- за живите очи настъпи смърт
Ангела, разкъса звяр и каза той без глас:
"Не плачи фалшиво, иронично- и в болката ти има чар!"

Чар на дявола крилат и феникс във калта убит
Някой открадна чуждите крила- той е прокълнат
Някой той ще бъде, чиито дом е самият ад
Някой летящ в горящото небе от сласт

Този някой моли се сега на колене
Изрича думички отровни- хванал двете ми ръце
Моли се ангелски тъжовно стиснал свитото ми сърце
Моли се обвит във скръбта си като мъничко дете

Среднощ

2009-04-03T17:58:00.000-07:00

Незнам какво искам да ми се случва, но каквото и да ми се случи не може да ме трогне. Толкова съм изгубила тръпката си за живот. АЗ знам ,че това което искам да ми се случи просто ми се е случвало и няма да ми се случи повече... нито сега, нито после - никога. И незнам дали искам...дали мога да го преживея пак по същия начин, но без да ме боли. И дали искам да преживявам нещо, което ще ме измъчва...но ще ми върне стимулада живея чрез емоциите. Да чувствам, да обичам, да мразя. Сега съм камък с капризи който само иска..и неще никак да дава нищо и на никой. Толкова съм празна, че няма какво да дам нали? Просто устроена, твърда консистенция, която дори не помни какво е било преди за да се затрогне. Преди е това което искам да е днес, . Преди е това което няма да се върне. И аз навсякъде винаги ще търся своето преди ама сега, докато не разбера истинския смисъл на думата никога и не разбера какво значи никога за моето кратко битие. Толкова съм насила разчувствана пишейки това, което съм писала хиляди пъти досега. От начало беше истинско...сега насила сълзи, насила вдъхноение, фалшиво но със затрогващ смисъл за моята изживяна, недоизживяна драма. Силно безсилие , породено от простата истина. Истината, че трябва дапродължа и да не се обръщам никога, към никого, който бе ме изпразнил преди вече много години... които ще стават още повече . Години носещи спомени още по-далечни и все тъй изпепеляващи и болни. Години носещи само един лик, една усмивка и душа. Години които нарочно не искат да ме излекуват. Години които ме насилват да отида на друго място, по сиво от моя фантасмагорен, емоционален свят. Време, което руши пейзажа ми с очи и сърце трептящо оцветен. Пейзажа на мойта любов, на моя живот безжизнен без нея. Пейзаж опозорен от дима на поредната цигара... пейзаж уплашен от сбръчканото ми изгрубяло лице-мръщещо се след всяка дръпка . И като кукла без конци радвам се на.. – нищо. И виждам красотата пак във същото нищо. И не чувствам нищо.. безчувствена за всичко сред хора изживяващи нелепост в моите очи. И живота е наказанието за техните емоции. Мойта апатия е наказание за всеки, без за мен. Моето спокойствие ... моя съд душевен. Моето щастие сред нещастието. Моя живот затворен в мен и моя компютър...затворен в компютъра и мойто аз........

2009-02-13T09:04:00.000-08:00

Като черна смърт превиваш се ,
Пълзиш по мръсното от прах стъпало...
Като слънце зимно с назъбени лъчи
Целуваш ме и оставяш рани

А аз към теб гледам със усмивка
Стоплена от студените лъчи
А аз ту се смея ту плача
Със замръзнали сълзи

Ледена кралица облечена в бяла рокля
С груби перелини...
Крачи по поляна от трендафили
А лицето пъстро като тях ...в сърцето лед..

Поляната лежи заспала под пустия прозорец
Който вятъра поклаща..
Прозорец на който никой никога не се е показвал
Пердета жълти които лъчите никога не са огрявали

Мирис на старо, който винаги се носи
От покритите с парцали мебели
Гали старите портрети на забравени лица
Приели като гост- цвета на времето

Няма го хаоса, няма го живота
Няма кой праха от стария килим да съживи
Няма кой във мръсното огледало
Лика си дори да отрази..

My precious monologue....

2008-11-25T07:03:00.001-08:00

Времето лети а аз опитвам се да завърша един стих

От мислите затворени във мен

Те седят и до мен на стола

И бягат от думите

Стоят и слушат хората, които ме опрекват

И аз лежа до тях и си мисля за светло-синия океан

И за големи кит , който маха със опашка сред кристаните води

За голямото чудовище, само сред изяществото на природата

За съществото което плува цял живот във самота и е спряло да си почине

До бреговете на някой безлюден остров

Подължавам да оцветявам пъстрите картини, слушайки укорите на „по-земните” от мен

А те се радват на черно-белия си шедьовър

На живота си нарисуван с молиф от сив графит

И смеят се на моя свят

Изтъкан от живот и фантасмагория

Затова започвам живота си наново с „имало едно време едно момиче” , което никой не познавал

Имало едно време една радост, която хвърчи заедно с листата на есен и плува с делфините

Once upon a time there was a girl swimming with the dolphins

Once upon a time there was a girl unknown to all the rest

Once a in an year she was telling fairytales so the sun can fall a sleep

She was dancing in the grass until the flowers bloom

She was singing with her eyes until the moon spreads its light

And all the time looking for the words to reveal her past

Her dreams were immortal, unlike her memory

She recalls.

Unlike her imaginary friends she ignores

Memory seemed best, when lost

World seemed harmless in her nutty mind

Written on her curved smile and distorted face

She looked crazy when not asleep

She looked thoughtful when staring at the empty bottles

But actually she was just staring -not thinking at all

Her friends didn’t think she was crazy, because she had none

soulless mates showed their love by staying with her

Her friends were happy because she was digging a hole

For her dead sparrow

Nature seems to enjoy the buried carcass

Grass seems to blossom in the stinking soil

The girl likes it, when drinking from the muddy spring

The girl likes it when she feels the sharpened beams towards her skin

And she was most happy amongst her normal classmates

They felt almost ill-fated when they were around the girl with the ridiculous smile

The girl with the ailing dreams

But she was overwhelmed by their pity

Why were they sorry for her, when she was the happiest

Oh God! Why do you separate me from everyone you get me close to

And why do you wish to make me hurt for all the things I can’t have.

My extra sociability makes me feel like an outcast…

Oh dear God! How insensitive of you…

But I know… you shouldn’t make me cry cuz the second flood is at hand

Then God you’ll have to think how to save the world .

This sucks huh?!

Please don’t hurt me. Can’t you at least once punish my tormentors?

Promise to make the people believe in you… if do this for me

If not- then I’ll have to say goodbye to my faith

Today unlike the other days I feel very relaxed ... maybe even slack

Almost like a gut….

That’s not bad. Besides the weather today sucks. It’s so dark, so cold.

People are frightened to death of the winter and the streets are alone

I have their faith….have to bear all the people passing through my faceless pavement. I have to bear all of them eroding my surface. For the streets it might be just surface, but

for me is more like interior. And it seems too ruff, that’s why they are wearing shoes.

Oh shit I feel so disgusted by the trash

Rolling furiously over my head…. Braiding in my

Raven tress

And all of these unknown faces impaired

My nameless grace

My everlasting romance....and neverending sorrow

2008-11-05T11:39:00.000-08:00

Стоим двамата спокойни

Един до друг

Отворили очи широки

Пред куп цигари - загасени

Лежим двамата покойни

В уюта на тясната ти стая

Пред светлините на

Цветния монитор

Ту плачем, ту се смеем

Сълзи търкалят се

в боклуци...

..куп цигари в

препълнения пепелник

и пием сладко и горчиво

с пяна от сапун

и капки по брадичката ти

пълзят прозрачни

в кристал..

ти можеш с погледа си да ме

разплачеш

ти можеш с тънки нотки звуци

да ме разтопиш

да пълзя по голия ти крак

и да виждам светло и

по- мрачно част от твоя

свят

с поглед топъл обърнат си

към теб

с думи глухи крещиш

за свобода и продължаваш

все напред

мрачната ти есен хвърля

своите листа

светлия ти лик събира

пролетта във една ръка

и си топъл колкото самото

слънце

и замръзва от тебе и студа

щом усмивка няма твоята

уста

затова красив бъди, добър

и нежен там под острата брада,

за да караш белезите да се

смеят , докато бузите

румеят редом със смеха

и щастие рисувай

в кафевите очи

а болката кръсти на мен

излей я от сърце по мокрите ми

бузи

после ги избърши с

вълнения си ръкав

и ми кажи колко красива съм

усмихната

и ще се смея заедно с теб

и ще пея песен пред вратата

като сянка ще се нижа в дъха ти

които топли вечно

и няма години да ми стигнат

за теб да пиша приятельо мой

и няма думите да събера в ред

пред вида на твоя силует

и ти си най дългата ми песен-

живописен стих

и най красивата мелодия

виеща се между чиновете

и най топлия мирис ти си

които ме посреща сутрин

и най-ведрата усмивка която

блести на стълбите

най ценния диамант си ти

без нужда от шлифовка

светкаш в очите на невежите

топлиш сърцата на студените

затова страници изписвам

с твойта светла мисъл

затова стихове измислям

и се губя в твойта ценна

чистота

и нямаш капка суета ,

а в сърцето си вулкан

и прекъсна мисълта ми

гледката към

острова ти опустял

и ме каниш сама на него

да си потъжа

и ме молиш никога да не роня и

сълза,

но аз не искам да не плача

и не искам на другия бряг сама

да съм

затова дари ми парченце земя

при теб да постоя

да зяпаме прозрачно в

далечината отвъд малкия прозорец,

да дишаме отровно

дъха на този пушек,

да отвориш мъничко

голямото сърце

и да ми кажеш кой ден от

живота те натъжи

подай ми грубата ръка

на нежността

обвита в мъжка кожа

и да ти взема цялата тъга

събрала се в гърдите ако може....

пишейки си знам, че прекалявам

мислейки си знам че времето лети

пишейки безгласно този текст

за човека затворен в сърцето ми.....

....

2008-11-04T07:32:00.000-08:00

Ти красавице небесна

С очи от тюркоаз

Въргаляш се мръснишки

Пред поглед непознат

Виждам в тебе свойто аз

Омърсено под хладния чаршаф

На демон зъл от друг свят

Мечтаещ за твойта плът

За твоя глас

И търсиш любовта красавицо

В образа на пулсиращата плът

Щастлива в тялото горещо

Събуждаш се сама от студ

И пееш кукувицо

Любовни песни на възбудения звяр

И гаснеш бавно като жар

След поредния пожар

Във душата ти е пусто

За пореден път докосната си гнусно

Затваряш очи и си мечтаеш

С поглед вперен в свят някой друг

И чувстваш чаршафи от сатен

Под влажния си силует

Ухания на рози върху

Росата на утрешния ден

Но затворена все ще си останеш

На захласа вечно в плен

Затворена в погледа

На дявола от ласките ти изтощен

Прозорец

2008-10-15T12:37:00.001-07:00

Като дъжд от камъни

Или целувка с отворени очи

О това си ти

Силен като гръм

Или Лош за триста дяволи

О това си ти

Свободен като птица

И малък колкото муха

О това си ти

Това си ти, нали

Надвесен на прозореца

в блока

това си ти нали

обесен на прозореца

висиш си ти

това си ти нали

обсебен от дъха ми

а защо ли?

Това си ти нали

Отдаден на тялото ми-

Което спи

Но дали съм аз

Дамата която целува

С отворени очи

Но дали съм аз

Ангела по-лош и от

Триста дяволи

Но дали съм аз

Стихията в сърцето

що гърми

Аз съм всичко това

Дали? Още ме обичаш ти

Нали?

Но защо за бога висиш

надолу- надвесен,

Но защо забога на

собствения ми

прозорец обесен...

Ъгъла

2008-10-10T04:32:00.001-07:00

В ъгъла душата ми трепери

В ъгъла сърцето пак мълчи

Ъгъла лицето бледо приютява

До времето в което ще го състари

минава то стържейки стените

тръгва си взимайки ни дните

Като цигулка свири ни в душите

И огася пламъка в очите

О! лицето бледо съживява

Само крясъка на издващия ден

О! лицето сухо онемява

При вида си състарен

И текат сълзи по пътища незнайни

Пътища незнайни, на лика ти очертани

И солят със болка всеки спомен,

всеки миг, откраднат щое с ВИК!

Мърша вместо птица чурулика си навън

Грачи грозно тя злорадно,

Кацнала на сухия си пън

И навява тайно мисълта за страшния ми сън....

Глупака на нощта

2008-10-06T07:47:00.000-07:00

След тази вечер осъзнах, че съм се влюбила и то в неподходящия човек.

В този ден прозрях, че „съжалявам” не стига, а любовта е буря от хормони и наслада които се изхабяват с времето...

Събудих се без да подозирам колко съм наранена. Поглеждайки се в огледалото видях призрак на жена. Мълчание и спокойствие очертаваше контурите ми. Изражението ми сякаш не потрепваше. Беше еднотипно, втренчено и загадъчно, погледът ми безсърдечен и студен. Той гледаше във теб и проникваше дълбоко, докато ти тихо и несмутено и докосваше тялото ми- ту топло ту студено. Но буцата засядаше дълбоко във гърдите ми докато ти галеше косите ми . Галеше ги ..отвращаваше ме. Аз бях уязвима. Очите ми се пълнеха скришом...сърцето ми се свиваше тихо. Бях изтощена и подпухнала. Съня бе пропуснал да ме навести. Аз стоях и дърпах от своята цигара свита до прозорец с олющена мазилка.С поглед взрял се в единствената звезда в небето. Блещукаше така сякаш беше взела светлината на всички други.... Отнесох се, оставих горящия филтър на недопушената цигара да ме извади от транса. За момент се бях разсеяла от обидата която ми беше нанесъл. Забравих за думите които ме бяха удряли като шамар в лицето. Нощта беше дълга и те се върнаха кънтейки в ушите ми, бледи картини прехвърчаха из стаята... Бледи картини със засмяно лице, ала не моето. Поглед подигравателен и отхвърлящ. Той ме гледаше, научи и мен на презрение. Показвам ти на какво си ме научил и дано ти хареса. Злобата се сля с погледа ми и аз те наблюдавах с него докато спиш в леглото до мен. Сутринта бе мрачна и минаваше бавно. Минута беше много, а деня твърде далеч. Задушавах се от мисълта за навън, задушавах се от топли ти дъх. Всяко твое вдишване се забиваше пирон в мозъка ми. А ти спеше сгушен в мен като дете. Притискаше ме с вина и насън ме молеше за прошка. Чувстваше без да мислиш, докато аз мислех без да чувствам. Разривът бе голям а деня тежък. Чувствеността ми се беше изпарила и до теб лежеше един леден айсберг, който изпадаше в погнуса от горещите ти ласки. Ласки, с които показваше, че този път искаш да правим любов вместо секс.Но аз бях охладняла, а ти виновен. Пълзеше страстно по тяло безжизнено, не помръдващо. Тяло носещо обидата, тяло изтърпяло ужаса да бъде покрай теб. То искаше да си тръгне безгласно през прага, който никога повече нямаше да прекрачи. Часовете се нижеха докато аз търсех начин да ти кажа. Сълзи бавно натежаваха по клепачите, докато течеше поредния филм за тази вечер. Правех се, че ужасно много искам да го изгледам само и само да се измъкна от досадните ти въпроси. Тези на които не исках да отговарям. Тези на които трябваше вече да знаеш отговора вместо да питаш обезпокоен. Тези на които дори и да бях отговорила нямаше да ме разбереш. Затова предпочитам в спокойствие да потъна и в спасяващо мълчание да се превърна.... В последна доза лъжлив уют. Ти заспа, а аз се почувствах сигурна да си тръгна. Съня беше дълбок и измъчен. Мускулите ти се съкращаваха в неспокойствие, докато не се събуди от тропота на външната врата. Тръгвам си без сбогом любов моя проклета... Тръгвам си без глас глупак пореден на нощта . Ти ми даде нови очи, с които да виждам истината. Ти ми даде очи които не са слепи. Кога ли ще ме заслужиш? Кога ли ще видиш и себе си?....

Книга

2008-10-06T06:07:00.000-07:00

Искаш да ме опознаеш?Аз съм книга ще трябва да ме прочетеш.

Не гледай просто корицата...

Буквите са моята душа, моето лице. Думите са моята уста, моето сърце

Прочети ги и ме разбери. Грозно е нали- стара хартия изписана с черни и еднакви символи. Силни но невзрачни. И колкото по нататък четеш толкова по сложно става. Колкото повече се мъчиш да ме разбереш, толкова по невъзможно изглежда. Стигаш до средата , забравяш какво е началото и не мислиш за края....а той идва оставяйки те в недоумение. Ти ругаеш удряйки по масата. А буквите бягат осеяни от ужас. Остава страницата празна да се взира в бесния ти поглед. Докосваш гладките и листи, бръчкаш я със солените си сълзи , мачкаш я с треперещите си длани. Тя е празна... ти изгони думите изтри смисъла , избоде душата. Сега тя е просто книга с лъскава корица и празни страници. Сега тя радва окото и изпразва сърцето. Лъскава и гладка като блясъка в погледа ти. Но не забравяй, тя ще остарее, ще се олющи и ще погрознее, а думите истински не ще се върнат. И ти ще ридаеш, прелиствайки я , за всичките години изгубени във възхищение и наслада . Тя не ще те отразява вече със сияйна светлина. Сега ще бъдеш стар като нея... бледен като собствените и корици, празен като страниците вътре в нея. Тези които ти сам заличи.....

....................................

2008-08-01T14:51:00.000-07:00

Бяла болница с четири стени

Четири стени, осеяни с ликове на мъртавци

Слепи и глухи с бели престилки

Глухи, със застинали усмивки .

Апатия, хишноза влива се венозно

Страх и слабост отиват си отново

Отиват си отново и те без стон

Отиват се и връщат се но без резон

Две очи поглеждат в миг към вечността

Две очи виждат само мъка и тъга

Затворят ли се , поредно тяло бяга от реалността

А тя изплъзва се между две протегнати ръце

Слива се с дяволската тъмнина пъргава, разсеяна като дим

Ноща вече преминаваи сутрешния небосвод сякаш ги ослепява

Изсъхнали очи посрещат за пореден път идващите дни

Идващи и отиващи си,нищо непроменящи

Непроменящи живота им сякаш рисуван от слепци

Картина без образ, без цвят ...океан без край, без дъно

Свят без живот без смисъл и изпълнен само с една мисъл

Мисълта за края

Но те щастливи бяха и от нещастието

Красиво бе и грозното , чужди бяха чувствата

Песента все по тиха, гласовете сломени

Луд ли си

2008-05-23T08:05:00.000-07:00

Момчето се питаше накъде отива света и беше впил нокти в отрова която владееше и деня и нощта. Сладка и гореща страстна като дъха на утринта. Крепеше живота му и слагаше край на страха. Протягаше ръката си но не за да докосне, отваряше очите си но не за да прозре. Смисъла в него си беше отишъл и той безмълвно преследваше сянката си. Тази в която сам се бе превърнал.И можеше ли някога да си прости това което си причиняваше. И можеше ли някой поне за миг да го съжали и ръка топла към него да протегне. Чудовища наместо хора изпълваха деня му. Той бягаше и бягаше, отнасяше се на друго място. Споделяше мислите си с демони. Слушаше песните им изгаряше в ръцете им като падаща звезда летяща към необятното. Никога не разбираше езика на хората. Той бе глух за истината. Никой не чуваше гласа му. Всички виждаха само сянка обладана от злото. Въздуха бе отрова за него, земята нечиста, дома му озлобен към самия него. Стените се мръщеха и го гледаха с кървава ярост. Него го беше страх викаше удряше по тях. Те го душаха...леглото го поглъщаше. „къде ме водиш крещеше той по нищото” . Всички го гледаха сякаш беше луд, бягаха от него беше ги страх. Самотник и нещастник...наркоман с безцветен лик и пъстри картини в главата си. Дъгата ставаше все по цветна когато затвореше очи. Леглото се носеше във въздуха. Усещаше хладния бриз на белите облаци. Минаваха през пръстите му, нежно го галеха и за миг оживяха. Нашепваха му нежност. Караха го да се чувства смислен. И тогава виждаше светлия тунел, лика на светец. Виждаше ръка протегната към него виждаше обич,виждаше съжаление „ела синко мой, този свят не те заслужава” . Той бе твърде опустошен за него, твърде празен за да бъде истински, твърде лош за деликатността от която беше изтъкан. О не! Какво става? Той полетя надолу, отдалечи се от красотата и видя земята. Тази земя заради която изгуби себе си. Той се връщаше с бясна скорост. Тежестта в гърдите му ставаше все по голяма...потеше се, сърцето му биеше като църковна камбана силно и тежко. Изпадна в дълбок сън...кошмара го обземаше. Черният пушек се провираше измежду пръстите му...пълзеше по тялото му като змия. Наслада му доставяше всеки допир. Сваляше дрехите му, възбуждаше го. Той започваше да стене и да се поти... това за него бе женска ръка страстна и гореща. Караше го да се превива и сумти. Отваряше очи но не виждаше, усещаше само силни вълни по тялото си. Удоволствието го беше обладало...получаваше без брой оргазми, крещеше трепереше. Последна глътка въздух, последен стон озари нощта. Последна капка пот напои майката земя. И в миг тялото му на земята се стовари. Гърдите му последна въздишка изтръгнаха и той полетя към вечността . Лежеше сега безплътен и спокоен. Бръчките от мъка загладени бяха веч и душата в покой. Бе се отървал от тази жестокост този кошмар...

Home sweet home

2008-04-29T06:19:00.000-07:00

Слънцето изгрява,във водата се стопява

Ледено студено и някак си сломено.

Нито лъч, нито светлина дарява ми във този ден

Замръзнало кълбо скрежта сутрешна стопява

Лъчи красиви и многоцветни отвъд залостения ми прозорец

А около мен стени цветни но враждебни

Часовник без срелка, изстрелва кукувица без глава

И тя кука ли кука, все едно дошъл е края на света

И раздуха прахта насъбрала се през вечността

Птици ужасени взираха се в своита сродница без глава

Изразяваха съчуствие с печална песен на уста

И пърхаха с крила около моя дом без врата

Дявола беше в моята глава, аз бях убийцата на светостта

Аз бях негова любовница и дъщеря

Аз бях негово вдъхновение и превъплъщение

Виждах го ту с любов ту с презрение

А той за мен бе отровно опиянение, а той за мен бе

Отвръщение затворено в шарките на четири стени...

За него

2008-04-29T06:16:00.000-07:00

Срещнах те случайно и в миг света се промени.

Палаво и странно погледа ти мен плени

Отворих бляскави очи,но не

разбрах как във мен се влюби ти.

Усмихваш се, усмихвам се на болката напук

Но се вижда във очите как тъгата разделя ни един от друг.

Отиваш си, забравям те, но във филм някой друг

Днес без тебе аз не мога и искам, но не мога с друг

Когато главата досандница на сърцето стане, ще преброя до три

И със затворени очи любимата си песен ще запея.

Макар и тъжна тя душата ми погалва

Макар и тъжна ще продължавам да я пея.

Макар и тъмно очите си затворени ще задържа

И ще продължавам да броя и да броя

Докато всичката си мъка безследно залича...

Малко Астрологийка

2008-04-04T08:54:00.000-07:00

Черна Луна в Скорпион

Черната Луна в Скорпион е едно от най-силните и опасни положения на Лилит в Зодиака. Човек с такова положение е подложен на силни съблазни и може да се чувства като марионетка в ръцете на съдбата. Често ще изпитва удари върху психиката си, което ще предизвиква пълната и трансформация. Той е склонен към самоубийство, изпитва непреодолимо привличане към всичко тъмно и окултно, към магията и опит с ниски астрални същности. Може да заслужи славата си на убиец, маниак или тежко болен психически човек.

Кармически Лилит в Скорпиона показва човек, който в минали инкарнации е бил черен магьосник, престъпник, сексуален маниак или бандит. Той може съзнателно да прави хората жертви на тези си наклонности.

У човек с Лилит в Скорпион може да е поразен пикочния мехур, правото черво, уретерите, половите органи и жлезите с вътрешна секреция.
Смърт може да настъпи от удавяне, отравяне с течности, венерически болести и отмъстителни врагове.

Преработването на Лилит никак не е лесно. На първо ниво всякакви промени / брак, развод, уволнение или постъпване на работа / ще предизвикват в него устойчиви фобии, съпроводени с чувство на мистичен ужас и усещането за пълна невъзможност да се защити. Кризите се изживяват дълбоко и емоционално, макар и да не е склонен да споделя. Хората, които го обкръжават, като че ли са подбирани по това, доколко може да ги понася. Лошите мисли или думи на такъв човек, винаги достигат този към когото са отправени и му причиняват зло. Проклятието на човек с Черна Луна в Скорпион е страшно.

При задълбочено преработване човек започва да възприема своите психологически кризи като етап на вътрешно духовно развитие. Той добре чувства магията на вещите, на хората, на местата. Може да възприема астрала и има възможност да управлява света по магически начин.

2008-04-03T03:56:00.000-07:00

По-хубаво от това неще и да има- сляп да си като къртица с избодени очи...копаеща мършавия си тунел по инерция, защото всички други така правят. Стараеща се да изгриза корените на всичко с труд и любов посадено..и всички други правят досущ като нея...Рушат и рушат и мислят, че утре пак ще има. Но не няма да има, те не ядат плодовете,а унищожават корените....

(надявам се разбрахте кои са кьоравите къртици..)

Есен

2008-04-03T03:30:00.000-07:00

Вятъра поклащаше пожълтелите листа...чуваше се мелодия на хармоника, спокойна, тиха и истинска. Хармонията обземаше влажните тротоари на неизвестния парк,свиреше неизвестната мелодия на неизвестния творец, скрит някъде навътре сред съсухрените дървета. А той свиреше и свиреше на своята хармоника, и беше истински, и незабележим там някъде навътре, надалече. Толкова беше жива неговата песен. Никой не го виждаше, но само някои го чуваха. И все пак никой не се заслушваше. Толкова му беше все едно , мелодията се носеше свободно заедно с вятъра. Той беше толкова спокоен. Знаеше, че никои не го слуша. Никой освен едно мъничко дете. Седнало на пейката в парка без ритмично поклащо глава. Мислеше за нещо съвсем друго и дори и не се интересуваше кой свири. Свири ли някой изобщо или вятъра се прокрадва измежду падналите листа...А мелодията беше истинска ..лишена от всякакъв кич, излишна естетика, прекалена мелодичност. Просто мелодия ...та това е просто парк.

Тротоарите бяха почернели от есенната влага, листата се търкаляха в очакване на тежкия проливен дъжд, който ще ги срасне с циментовия паваж. Дъждът, който ще измие светът. Но дали като завали светът ще се промени, дали ще станем по добри – мислеше едно шест годишно момиченце.Дали водата ще открие красотата на нещо тъй дълбоко скрито...докато си мислеше дъждът се усилваше и не спираше да се сипе неуморно от небето. Не спираше да свири и някой навътре в гората. Те бяха само двамата... Той свиреше за нея, а тя го слушаше в екстаз. Хора тичаха и на забавен кадър прехвърчаха пред очите й. Толкова ги беше страх от дъжда ...използваха вестници, чанти .. какво ли не за да се скрият. Каква лудост..мислеше си тя, гледайки измокрените хора, които безотказно се опитваха да запазят поне една единствена част от себе си суха, а тя се опитваше да бъде неопетнена. Стоеше под дъжда, искаше да е колкото се може по-мокра, пречистена..А човекът отвъд гората я омайваше със свойта простота и безумност. Тя вече знаеше на кой свиреше. Тя обожаваше музиката лишена от всякаква сложност, изразите лишени от преувеличеност , късите и истински фрази....

2008-04-03T02:16:00.000-07:00

Тъжно е да си артист на необятна сцена..с невежа аудитория. Да даваш всичко от себе си за група неблагодарници търсещи кича... Меркантилни създания, които оценяват само количеството... Качеството остава в дълбока забрава на някоя предишна сцена...Стотици години преди да ни има. Времена когато хората са давали всичко от себе си и не са искали нищо в замяна. Не е вярно, че хората не са такива каквито изглеждат. Напротив! Те са точно такива...просто ни трябва малко повече наблюдателност за да проникнем в материалната им душичка.... Можеш и с затворени очи да ги разбереш, но те теб никога. Ти си толкова странен за тях, възгледите ти навярно са утопични... прекалено превъзнесени за суровата душевност на измамника.... Погледът ти прекалено търсещ за техния презадоволен, повърхностен и дори без блясък вече. Искрицата в техните очи я няма ...те са получили всичко и вече няма за какво да мечтаят. А приятельо мой винаги ще ме озаряваш с твоите търсещи очи... замечтан поглед, бягащ от действителността... Къде си като те няма? На някое по-добро място нали? Моля те върни се...ако не си на техния свят никога няма да можеш да ги пребориш. А може би не трябва да ги бориш. Остави ги да те смачкат и да се самоунищожат от собствената си алчност. Ти приятельо мой от високо няма да паднеш, няма да те боли. Пари няма да изгубиш, защото никога не си ги имал. Гледай и себе си да не изгубиш, че тогава връщане назад няма. Друг „ти” няма да има...ти си само един и си страшно ценен за този свят...и най вече за тях..Част от хранителната верига на живота си ....да и ти си най-долу. Някой друг е вече на върха. Но ти си плъх...предназначен си за чужда храна. Не би трябвало да чувстваш....Очичките на всяка дребна твар блещукат живо. И това се пак не значи че тя не трябва да умре. Това е всеобщата грешка, че вярваме в доброто, вярваме , че е чест да си „цвете сред бурени”, но красивите цветя растат само на много високо, пусто...по места без бурени. Най-плодотворната почва в низините се оказва най-коварна...затова бъди красиво цвете, но само едно и то по скалите....

Никога не спирай!

2008-03-29T02:50:00.000-07:00

Видях те, изгледаше ми толкова познат
висока тъмна сянка сгушена във всеки ъгъл
но кой те накара да бягаш, кой те превърна
в проста и бездушна фигура. ...

Бягаш! А имаш ли сила за това?
Спираш!A имаш ли смелост да се обърнеш?
Имаш ли воля да се бориш без да паднеш?
Нямаш!Тогава продължавай да тичаш.

Никога недей да спираш. Защо спря?
Тичай! Докато въздуха ти свърши.
Тичай! Докато силата ти отлети
Тичай! Докато смъртта затвори твоите очи.

Искаш да се върнеш? Искаш да се бориш?
Съжалявам! Побеждават само най-силните
А ти отиде твърде далеч от себе си
Остави реалността бавно да се изплъзне

Часовник

2008-03-29T02:27:00.000-07:00

Тих ден не си до мен,
а вятъра с тъга долита
раздухва прахта, сълзят очите
Проглежда във миг тъмнината.

Часовник без време отчита ни дните,
минаващи се тъй безмълвно.
А вятъра свири, кори ни безгласно
„живот за вас не ще и да има”.

Тъжно звучи и моята песен
силна съм и на ум я пея.
Затова, че ти си като всички други,
аз мога само да ти се присмея.

И може би никога няма да запея,
само ще се смея и ще се смея
и сред хората фалшиво ще живея
безчувствено, безумно щастливо.

А ти си като всички други,
но поне си мълчиш .
Прахта не влиза в твоите очи
Те са винаги затворени.

Нищо не виждаш и мен дори
Нищо не чувстваш и живота върви
А аз седя безмълвно вперила очи
В часовник без стрелки.

Confession

2008-01-05T07:32:00.001-08:00

Събуждам се, а не знам защо. Раздавам се, а не знам на кой. Харесваш ми, но не знам до кога. Истински ли си..покажи ми тялото си. Обичаш ли ме днес? А ще можеш ли и утре..просто ей така, нищо лично. Казваш че си истински...защо не даваш да те разрежа тогава? Искам да съм сигурна. Покажи ми душата си..имаш ли? Тя не може да е изкуствена нали...не може и да я няма!? Може да е на нисшо равнище обаче. Не ме интересува..тук си за да ме изпразниш..физически и душевно, за да мога да се събудя празна..жадна за още . Не съм цинична, просто съм откровена. Искаш да се лъжем ли? В това ли се крие тръпката, в самата игра..не обичам да лъжа, не обичам да бъда лъгана...да ми казват че всичко е наред, когато мечтите се сгромолясват пред очите ми. Какво да правя? Да ги затворя ли? Нима ще боли по-малко? Не съм малка, мога да приема реалността ..и най-важното- да живея в нея. Мога да си водя монолози...мога и нищо да не казвам. Мога и да искам да кажа много, но да не знам как. Това е! Искам да ти кажа много но не знам как..не мога.Думите засядат , не излизат. Мислите остават, никога не те забравят. Погледите ни един от друг се отклоняват, никога не се срещат. Толкова са далечни..а аз напук бягам. Защо бягам? Защото знам че и ти ще избягаш. Няма да те гоня..нека да е трудно…

Слепота

2008-01-05T06:57:00.000-08:00

Искам да те питам..на къде си тръгнал? А къде си мислиш, че ще отидеш? Ще отидеш ли някъде изобщо или просто ще се само заблуждаваш? Лесно е..отиваш където искаш стига да не се замисляш. Замислиш ли се става трудно. Започваш да оглеждаш различните варианти, посоки. Задълбаваш се..изчезваш в мисли..коя накъде води. Чертаеш мислено карти, проекции безброй планове, които няма да се осъществят....Но ти не знаеш. Мислиш,че желанието ти е закон, победата неизбежна. Ох колко си жалък...не разбра ли че хората не контролираме съдбата си. Ако се оставяш на някакви тривиални клишета да те водят в живота, на къде отиваш? „съдбата си контролирам аз” или „само Бог може да ме съди”...всеки може да те съди по дяволите. Хората, които мразиш ..хората, които безумно обичаш и искаш да са добре те упрекват най-жестоко. Но ти продължаваш да твърдиш, че само божията воля има значение. Тук си на земята...където значение имат хората..зависиш от тях..от тяхното одобрение или неодобрение. Защо се изгубваш..не бягай, не се затваряй в себе си. Не вадя очи...само ги отварям. Искаш да разбереш нещо? Погледни се в огледалото, но не това в коридора..в другото. Това, в което не си свикнал да се гледаш. Повърхността е красива...недей да се превъзнасяш,погледни навътре! Не си гледай красивите очи...надникни вътре в тях! ... Как е? Харесва ли ти видяното? Казаха ли ти че не си щастлив? Казаха ли ти колко си празен? Всеки ден самотата е изписана на тях..обаче ти не я виждаш..криеш я от себе си. Страх те е да признаеш, че си нищожен. Никога не би признал, че си сгрешил. Предпочиташ да се бичуваш всеки ден, да носиш бремето на нещо безвъзвратно изгубено. Нещо, което не знаеш дали ще се върне дори и с божията помощ. Боли ли те? Подтискаш ли чувството? А то напира ли да излезе? Не ми отговаряй, аз знам. Изгубен си..изгубена съм. И нищо не мога да направя освен да стискам зъби..да съм студена, бездушна…

Буря

2007-12-28T03:26:00.000-08:00

Огън, пушек, скръб безпомощни, объркани пламъци прехвърчат над главата ми, оплитат се в косите ми...хладна мъгла се промъква в дъха ми ..болка истинска, бликаща от дълбини търси спасение в нечии души. Изпива и мъничката топлота...залива ме с замръзнали сълзи. Мръсни, кални, зацапани са спомените ми ...от небето пада мръсотия ..от земята хвърчат гвоздеи.Забиват се в петите ми, тежка, ярка и наситена кръв..плиска лицето ми..плиска лицето ти, измива очите ти. Отваряш ги, от тях се стичат кървави сълзи...фалшиви сълзи, блудкава кръв , мръсна и покварена прясна студена като сутрешна роса. Камъни валят от небесата и в миг цъфнаха листата...извиха се стеблата под каменната буря. Земята се напука всичко започна да пропада ...корените останаха без почва. Дълбините се разкриха в очакване на плодотворния дъжд ...птиците летяха, а твърди камъни пречупваха им крилата..падаха на земята.. под земята кървави и безпомощни. Грозни звуци отекваха..капки кръв се сипеха ...щедро пояха тревата , нежно обагряха и цветята....А аз просто лежах на земята...мъртви птици падаха ми в краката... безброй отскубнати с болка пера се сипеха по мен..аз крещях аз плачех...аз се смеех , аз танцувах боса по камъните ..с голи ръце изкоренявах всичко, ровех твърдата почва , хвърлях я навсякъде ...отворих обятията си за каменния дъжд, но не го усещах ..той убиваше само невинните птици, опитващи се да избягат ...а аз тичах рушах ..изкоренявах всичко по пътя си ..падах ставах..най силна се чувствах тогава когато падна, най силна бях когато греша. Дива кръв изтласкваше по вените ми сърцето. Нощта бе моята стихия, нощта бе моята черна дреха. Обичах да я нося на голо..по кожата ми обичах да прилепва да ме гали нежно..да ме боготвори, а звездното небе да капе от студените ми очи. Всяка капка да ранява, всеки поглед да вцепенява неразумно отворените бели души....

Отражение

2007-11-14T05:56:00.000-08:00

Обзета сладострастие ...обзета от желанието да сплета тялото си с нечие друго , ново непознато, си играех замислено с косата. ... Гледайки се съсредоточено в огледалото претръпнах от странното усещане, че и някой друг от някъде ме наблюдава, наслаждава се на прелестите ми както и аз самата.... или просто ми се искаше някой да ме гледа...истината бе, че аз виждах себе си през чуждите погледи.Чрез моите очи се вглеждах в хиляди други които ми нашепваха перверзните си мисли , а аз като че ли чувствах удовлетворение , мислех си за реализацията на своите, мислех си за образа си, гледах извивките на тялото си …това мое самовглъбяване всъщност ме накара да се чувствам страшно отчуждена от себе си ...сякаш продължавах да гледам с нечии чужди очи в свое собствено все по-изкривено огледало пречупващо ме по много различни начини , виждах всеки път различна личност ...виждах това което искам . Виждах се красива..желана ... погледът ми бе по-бляскав от всякога, а устните ми алено червени.. Преличах да добре полирана восъчна статуя, замръзнала в една поза, с едно изражение...вкаменена от собствения си вид...чувствено безчувствен ,лице красиво изразително, стигащо до безиразност...ръце нежни и търсещи, но и ледено срудени...Може би те докоснаха сърцето ми което в миг замръзна , превърна се в камък с множество пукнатини ...сливащи и разкрояващи се на множество други по- малки..горещата ми кръв сякаш не успяваше да си проправи път към него и то оставаше необезпокоявано от различните неща, които изпитвах ...от различния начин, по който се чувтвах всеки път когато се погледна, когато някой друг ме погледнеше . Усещах как тялото ми истиваше дори и от най-горещите ласки. А със своите ръце не смеех и да го докосна, бяха страшно студени, не исках да го деформирам ...бях го сторила с достатъчно други вече...време бе за мен да се махна от проклетото огледало и да забравя за какво си бях мислила толкова време. Затова направих малка крачка назад.. хвърлих последен поглед на това, което си мислех че виждам . Каквото и да е било със сигурност не ми е харесало...изпитвах известно презрението към огледалото или по-скоро от това, което отразяваше .......

Тишина

2007-11-14T05:54:00.000-08:00

Бях доста дълго сама...дори по едно време започнах да се стряскам от свистенето на вятъра. Беше ужасно, стана течение и врата силно се изпраска зад гърба ми..едва не умрях от ужас.Толкова взех да свиквам с тишината, че и най-незначителния шум ме изкарваше от кожата ми.Реших да сменя застиналата си поза и да се заслушам в тихата и нежна музика която свиреше.... действаше ми много добре,почти като афродизиак. Мислено разголвах всичките си тайни и желания, а на яве продължавах да си поставям граници мислейки си, че го правя за свое добро. Но идва време когато трапа между желанията и действията става все по-голям...какво да се прави пусти му хора..в природата ни е да се страхуваме от всичко. Истината е, че колкото повече опитваш толкова повече се осмеляваш,а този ужас от новото и непознато мигновенно изчезва. Кога ще се научим да бъдем малко по-умни и да се наслаждаваме на емоциите си вместо да ги пренебрегваме..кога ще спрем да притъпяваме желанията си. Бих се борила за реализацията и на най-абсурдните ако щеш..важното е да не сабудя някоя сутрин с усещането, че нещо ми липсва, нещо което можеше и да не ми липсва …ако бях премахнала предрасъдъците си. Слава богу вече почти не ми останаха такива. Харесвам всички, които могат да ми дадат нещо или по скоро това което искам. Звучи доста егоистично, даже развратно ако се погледне от друга страна, но това си е самата истина. Усмивката ми е застинала от доста време...успява да огрее всички….

Топла заблуда

2007-11-14T05:53:00.000-08:00

Искаше ми се да можех да се обърна и да взема от кошчето...купа смачкани листи , писани за теб, искаше ми се да ги свържа отново в топъл силует..искаше ми се да остан а безралична към безраличието ти и за това те дарих със своето. В човек един празен и бездушен загубих си ума аз...не ме заслужаваше нито за миг,а ме притежаваше цяла вечност...карайки ме постоянно да го следвам в нереалните му пътища , плод на неговото собствено въображение-безгранично и безпочвено , откъснато от всичко истинско...

…Release me….

2007-11-04T10:48:00.000-08:00

Лежах до човекът търгуващ със смърт... думите му кънтяха в моите уши „обичам те с мен остани, всичко ще се промени” безсрамно произнесени куп лъжи..болезнени прегръдки и молби тровеха ме от години „аз ще се променя... за теб живота си с по-добър ще сменя”...думи безпочвени на които и сам дори не вярваше,а искаше аз да повярвам Притискаше ме с ръце железни и не ме оставяше да дишам „престани остави ме” крещях гръмко...но ти не чуваше, беше заглушен от собствените си желания... не те интересуваха моите.Чувства силни, силни до болка , стигащи до отчаяние и безизходица. Сляп бе за истината, не я искаше...тя бе болезнена, реална..чувствата ти изпълнени със страст, оставяща в пламъци и най-ледената нощ. Погледът ти маниашки, остро вперен в мен, целувките ти дълбоки и болезнени, прегръдките ти силни и обсебващи. Успя да обсебиш и мен, подари ми сладки и трепетни моменти...мигновенно дадох ти и аз своите..без да питам...без да знам...без да мисля... Но безкислородието от върховна възбуждаща тръпка бързо стана натрапчиво и страскащо. Трябваше да избягам....не не издържах нито миг повече. Толкова беше невероятно всяко едно докосване, всеки един дъх...всяка една изтръгната въздишка....но не...цената бе неописуема. Искаше всичко което притежавах..моята свобода, моите емоции , моите чувства и най-съкровенни тайни. Продължаваше да стягаш примката около моята шия....позволявайки ми да дишам когато пожелаеш..разпускайки я за секунди, ти отново я стягаше рязко. Тялото ми претърпяваше гърча и бездиханността...борейки се за последната си глътка въздух...погледът ми не спираше да те обхожда...това ти доставяше неописуемо удоволствие, да виждаш как дори без въздух не свалях очи от теб.Ровех се в погледа ти и нищо не намирах..ти се ровеше в моя... и разбираше всичко. Изтръпваше целия само от мисълта че съм потънала в обятията ти и не намирам начин да се измъкна ....наслаждаваше се да..силните ти думи винаги бяха в състояние да ме спрат да те оставя. Погледът ти винаги пълен с несравнима доза трагицизъм успяваше да ме обкове..карайки ме да изпитвам вина от собственото си желание да се освободя.... накара ме да изкрещя от ужас...бясно да се опитам да сваля оковите си...да излетя на свобода и никога повече да не те срещам. Погледът ти ме докарваше до ужас...тялото ти стана все по-горещо...а моето все повече охладняваше за теб, вече не можеше да го обладаваш с едно движение...не можеше да го обуздаеш по същия начин...то бе все по-непокорно...целувките ти вече не ме докараха до възбуда, докосванията бяха като токов удар....всяко едно ме отвращаваше все повече и повече...време бе за мен да си отида..и двамата го знаехме...последен отчаян поглед прокрадна се в моя...трепереща ръка протегна се към мен...стиснах я за сбогом и изтеглих своята , а погледът ми многозначителен бързо съсредоточи се в друга точка...краката ми постепенно събраха сили да направят първата крачка..И ето бодро вече крача ...с колена все още треперещи от вълнение, очи сълзящи и сърце свито от състрадание....

...Колко странно...

2007-11-02T08:06:00.000-07:00

Колко странно, трета седмица подред ....все едно и също. И се питам, няма ли да потъна в сън най накрая?3:49, а аз нямам никакво желание да спя. Топлото легло става все по-неудобно и ненужно, възглавницата все по твърда и безформена, а одеялото сякаш не е меко колкото преди. Даже е грапаво на моменти. Навън е страшно тихо, дори няма светлина- всичко е изгаснало и мрачно, подобно на някой филм на ужасите.Но аз продължавам да си тракам по копчетата на клавиатурата, опъвайки си от цигарата си задавам глупавите въпроси на деня, докато тя бавно свършва и огънчето й изгасва. Какво пък толкова ще си запаля друга и бавно ще издишам дима след което ще си поема нова глътка мръсен въздух.След това какво ще се случи? Нима ще ми се доспи? Едва ли. За какво да спя с отворени очи.. няма да е пълноценно според мен, да съм заспала но в същото време будна. И да си мисля че сънувам, когато всъщност съм втренчила поглед в монитора. Какво си мисля че правя всъщност...защо не спя...какво чакам да ми се случи? Нима ме е страх да се унеса..откога започнах да изпитвам ужас от покоя? Какво може да се случи с мен докато не контролирам тялото си ? Може би най-ужасното...да попадна в кошмарен сън от който да не се събудя. Утопичната идея за розовите сънища не ми допада, не вярвам в тях. Какво може да ми даде нещо което не е истинско? Нищо! Само би ми изгубило времето...времето за чакане на истинското да ми се случи. И ето седя пред монитора и чакам...чакам някой да дойде. Кой чакам и аз незнам, искам просто да е някой. Някой различен, някой мистериозен който да ми е трудно да разбера...някой който трудно би разбрал и мен.Миналото е минало, то да е тайна, тайна която и аз да не знам. Бъдещето да съществува, но да не е от значение...важно да е само настоящето или само мига, който да не ти взима , да не се рови в тайните ти и болни места, а само да ти предоставя нови преживявания с които притъпяваш мисълта за старите. Какво са те?? Нали са се случили вече...защо трябва да се помят? На кого е нужно? На мен ли- не. Ако ги нямаше сигурно сънят щеше да ми е приятен, но уви!? Той не е хубав, а преживяванията глупави и безмислени. Емоциите абсурдни дори, лишени капка разум. И ето за поредна нощ ме е страх да затворя очи, тялото ми не се отпуска, а главата ми ражда все по извратени мисли. Явно ми харесва..сигурно не мога без тях, та те са си лично мои. Не ги споделям..не че ме е срам, нали са си мои..от какво трябва да ме е срам. Без тях не мога да жиевея..това съм аз . Всичко в мен е като ново, преродено..нищо не знам за себе си, нищо не знаят и другите за мен. Разбиране е трудно да получа, но не ми и трябва...какво ще ми даде? Чувство за пълноценност? Не благодаря, не страдам от комплекси.....Колко съм ужасна, ровя се в съзнанието на хората. Колко е хубаво те да си мислят че знаят всичко за теб. Разбира се знаят, това което искам да знаят. Колко обичат да чуват гръмкия смях, да виждат лицемерната ти усмивка, да четат нотките на лукавия ти поглед. Хубаво е нали? Да виждат блясъка в очите на хората, всички го имат, но при някои е по силен. Като блясък в моите..те винаги са търсещи, но никога намиращи. Едва ли знаят какво търсят. Може би капка от абсурдната емоция ..реализация на извратените желания..и нещо повече, разкриване на още..откриване на нови неща които да желаят, чужди погледи които да пронизват...силуети които да обхождат. Пет часа без една минута и музиката продължава да свири, проникваща в мен като нежен опиат обладава всяка част от мойто тяло...Изведнъж всичко става като на забавен кадър...движенията на ръцете ми, бавните извивки на врата ми ..дали наистина чувам нещо или съм се заслушала в несъществуващ звук, възпризведен според собственото ми въображение.Просто съм сигурна че чувам нещо, мисля че виждам нещо, нещо което другите не виждат...толкова им е лесно да видят грозното, оставайки винаги слепи за красивото. Само опаковката е важна, а продукта от никакво значение. Лесно е когато нещо е трудно за разбиране просто да бъде отхвълено. Лесно е да се придържаш към приетото, нямайки достатъчно въображение за различното.Но аз винаги ще търся различното, въображението е просто моят начин да избягам от действителността. А ноща винаги ще си остане тъмна, звездите никога достатъчно ясни, но не ме интересува- аз вече не гледам към тях.

Маскарад

2007-10-21T11:09:00.000-07:00

....Вечер като всички други,но различна..отличаваща се със своята хладнина и странност. Газейки по тънкият слой натрупал снежец си мислех колко е студено. Придърпах ракавите си надолу, но студът не си отиваше. Трябваше да си взема ръкавиците помислих си аз и продължих. Острият вятър се опитваше да забави устремената ми крачка, но успяваше само да насълзи иначе сухите ми очи които нон-стоп шареха на някъде , оглеждаха зимния пейзаж, но виждаха само грозната картина породена зимата или по скоро от собствената ми представа за нея...грозна, коварна, студена.,безлична..мислейки си за пълните безсмислици не усетих как съм стигнала до метрото. Спрях се огледах се отново като че ли за последно... нищо приятно не видях..дори незнам защо спрях. След кратък размисъл продължих надолу по стълбите ... слизах ги по една , по две понякога, а защо не и по три..заслушвах се единствено в хлопането не обувките си, защото нямаше жива душа на около. Зловещо нали? Зимен вятър подухваше някакви боклуци, развяваше ги хаотично, някои се удряха в мен дори ... обяви за курсове ... циклене на паркет...сякфи глупости които искаха само да ти земат парите общо зето. Блъснах тежката врата и тя се отвори с трясък(явно съм я блъснала много силно ..незнам). Чух боботене в далечината...на задаващо се метро предполагам...и ето че светлините огряха стените на станцията. Имах късмет ..тази вечер да си хвана метрото навреме. По дяволите колко ми е студено, мислех си аз, продължавайки да си тегля ръкавите на блузата. Кожата ми беше толкова изсъхнала от проклетия студ че просто ми ставаше кофти за нея. „Станция западен парк” прозвуча блаженно (поне за мен) след което избързах ,измежду слизащите хора, да се кача. Настаних се в ъгъла както винаги, за да мога да виждам всички. Гледаха ме разни хора...чудех се защо ме гледат.. да не съм се изцапала някъде? – мислех си аз, но мисленето ми не продължи дълго , бях твърде заета аз да ги оглеждам...гледах всеки един мъж , всяка една жена и се опитвах да намеря нещо в тях дето да ми хареса... Примерно един мъж имаше хубави устни контури...една жена пък имаше много хубави черни очи ...оглеждах всякакфи лица...продълговати, кръгли, скулести- те ми бяха любимите . Във всеки имаше по нещо хубаво, но и по нещо отблъскващо. Колкото и красив да беше някой, все намирах нещо което да ме отврати. Под външната красота намирах вътрешна празнота... и знаци за вътрешно неодобрение към самите себе си. Тази бездушевност ме накара същност да се замисля..какво значение има дали си красив след като рядко би бил щастлив с това което си, рядко би се задоволил с това което постигаш, рядко смяташ за смислено това което правиш. Почнах да се чудя за себе си ....дали и аз не съм като тези хора...дали и аз не угаждам на прищявките на някой друг,бъдейки това което се изисква от мен. Дали аз не съм нещо по-различно от това което показвам. Дали ако бъда себе си ще получа одобрение или отлъчване и заточение. Всички са палячовци нали? Играят в общ театър...щом го правят значи им харесва, изглеждат доста естествени ..може би са добри актьори. Защо по дяволите на мен не ми харесва, защо трябва да им се присмивам отстрани след като мога да съм участник на тяхната постановка.Толкова ли щеше да ми е трудно да лея сълзи за това което не ме интересува или да се усмихвам на най-омразните си неща...толкова ли щеше да ми е трудно да се правя че обичам човека който ненавиждам или да се правя че ненавиждам човека който обичам. Трябва ли да се правя че не ме боли, когато всъщност умирам ...или да се правя че страдам когато всъщност изпитвам удоволствие от нечия друга зла участ...., но ето че идва и театралният критик- ЖИВОТА, който най-безпристрастно преценява дали си си изиграл добре ролята, слага и своята болезнена за някои оценка и ти дава нова роля в нова постановка, а зле представилите се кара да играят същата наново. Губим сумати години играейки нечии роли в нечии постановки. Някои от нас ще станат добри актьори, властни критици и нелечими самолюбци, който с вече изразен егоизъм влизат в различните роли с лекота. Да, научили са се...защо не? Други пък ще играят цял живот в една и съща постановка- най-долната без гледище за изкачване на горе... Не само прословутия живот може да е критик обаче...нека да съм аз замалко. Ще ви кажа само, че с ден на ден ставате все по добри актьори и актриси...все по хладнокръвни играчи в постановки с все по сложни сюжет и композиция ... имате моите поздравления за вашия видим афинитет към театъра . Не го казвам просто от куртоазия не ме разбирайте погрешно... играете все по съвършенно и изтънчено във все по мръсни театрални постановки.. искрено ви пожелавам да се чувствате комфортно в празните си черупки...защото няма нищо по-добро от домашния и душевен уют ...дано някой ден получите роля достойна за почести, достойна за възхищението на такива бездарни артисти като мен..съжалявам театъра е за хора с талант ...

За теб

2007-10-21T11:02:00.000-07:00

Не мога думите за теб да свържа ред...защо ми е цяла страница с мразя те под ред? От всичко което чувствах спомен има само блед....за какво са ми спомени искам да ги няма..искам да те няма ...искам да потънеш като мен..да разбереш какво е да си изоставен, унизен ...искам да даваш, да даваш и унижение в замяна да получаваш и тогава в този слънчев ден студен да разбереш наистина любов какво е...как душата ти разкъсва, сърцето ти от мъка пръсва и идилията ти с лека ръка прекъсва. Тогава идва същността на всичко...тогава разбираш че думите не са любов ...а най-елементарен начин да изразиш симпатиите си. Ще дойде време и ти ще разбереш истината за това , ще страдаш както аз страдах, даже повече ..всичко друго е заблуда луда че живееш добре, че се чувстваш добре ...лъжеш себе си и всички останали че живот живееш по-добър от тях без да се замисляш колко си по-нещастен.Та ти изгони светлината от деня си, изгони звездите от ноща си, изгони красотата от съня си, изгони мен и обърна гръб на всичко свято, сега всичко в живота ти ще е пропилято, от твоето високомерие прикрито и под усмивка лицемерна скрито. Но помни мълчанието на кръст ще те разпъне сърцето ти безспирно ще кърви на дебели струи от грешки допуснати, моменти пропуснати,надежди умрели и мечти пропилени...време изгубих знам...но време за губене повече не ще имам знай...времето за теб отминава...часовника остана без стрелки да отброява ..часове ..минути ..секунди ....цифри без значение ,изгубих повече от време изгубих себе си във теб и знам че никога не ще се върна пак ...остана малка част от мен която да обичам ...остана половин сърце с което да мразя ...и липсваща половина с която да обичам ..къде е тя ще се върне ли въобще... горещо моля се НE и НЕ!! Ако има Бог ще ме чуе, ако няма ...сърцето ми пак ще върне с гръм и трясък всичко ще ми припомни ,че щастието едно е и не трябва да се пропилява от гордост и хорска тъпотия!! .... ще ми припомни ,че любов една съществува и трябва да се пази с цената на живота защото безсмислен е той без нея! Ще дойде и при теб да...ще ти каже какъв глупак си щастието си сам да опропастиш и с гордост да си вярваш ,че не грешиш ....а същевременно денят ти да е последователност от добре подредени грешки ...безброй безгласни молби за прошки, които обаче никой не чува, неще и чуе ...ще седиш пред мен, погледът ти все по-рядко ще среща моят...думите все по-рядко ще се чуват от нашите усти, мълчанието за нас като божи дар ще възцари а самотата най-добър другар ще бъде и на двама ний......