Незнам какво искам да ми се случва, но каквото и да ми се случи не може да ме трогне. Толкова съм изгубила тръпката си за живот. АЗ знам ,че това което искам да ми се случи просто ми се е случвало и няма да ми се случи повече... нито сега, нито после - никога. И незнам дали искам...дали мога да го преживея пак по същия начин, но без да ме боли. И дали искам да преживявам нещо, което ще ме измъчва...но ще ми върне стимулада живея чрез емоциите. Да чувствам, да обичам, да мразя. Сега съм камък с капризи който само иска..и неще никак да дава нищо и на никой. Толкова съм празна, че няма какво да дам нали? Просто устроена, твърда консистенция, която дори не помни какво е било преди за да се затрогне. Преди е това което искам да е днес, . Преди е това което няма да се върне. И аз навсякъде винаги ще търся своето преди ама сега, докато не разбера истинския смисъл на думата никога и не разбера какво значи никога за моето кратко битие. Толкова съм насила разчувствана пишейки това, което съм писала хиляди пъти досега. От начало беше истинско...сега насила сълзи, насила вдъхноение, фалшиво но със затрогващ смисъл за моята изживяна, недоизживяна драма. Силно безсилие , породено от простата истина. Истината, че трябва дапродължа и да не се обръщам никога, към никого, който бе ме изпразнил преди вече много години... които ще стават още повече . Години носещи спомени още по-далечни и все тъй изпепеляващи и болни. Години носещи само един лик, една усмивка и душа. Години които нарочно не искат да ме излекуват. Години които ме насилват да отида на друго място, по сиво от моя фантасмагорен, емоционален свят. Време, което руши пейзажа ми с очи и сърце трептящо оцветен. Пейзажа на мойта любов, на моя живот безжизнен без нея. Пейзаж опозорен от дима на поредната цигара... пейзаж уплашен от сбръчканото ми изгрубяло лице-мръщещо се след всяка дръпка . И като кукла без конци радвам се на.. – нищо. И виждам красотата пак във същото нищо. И не чувствам нищо.. безчувствена за всичко сред хора изживяващи нелепост в моите очи. И живота е наказанието за техните емоции. Мойта апатия е наказание за всеки, без за мен. Моето спокойствие ... моя съд душевен. Моето щастие сред нещастието. Моя живот затворен в мен и моя компютър...затворен в компютъра и мойто аз........
Няма коментари:
Публикуване на коментар