Бях доста дълго сама...дори по едно време започнах да се стряскам от свистенето на вятъра. Беше ужасно, стана течение и врата силно се изпраска зад гърба ми..едва не умрях от ужас.Толкова взех да свиквам с тишината, че и най-незначителния шум ме изкарваше от кожата ми.Реших да сменя застиналата си поза и да се заслушам в тихата и нежна музика която свиреше.... действаше ми много добре,почти като афродизиак. Мислено разголвах всичките си тайни и желания, а на яве продължавах да си поставям граници мислейки си, че го правя за свое добро. Но идва време когато трапа между желанията и действията става все по-голям...какво да се прави пусти му хора..в природата ни е да се страхуваме от всичко. Истината е, че колкото повече опитваш толкова повече се осмеляваш,а този ужас от новото и непознато мигновенно изчезва. Кога ще се научим да бъдем малко по-умни и да се наслаждаваме на емоциите си вместо да ги пренебрегваме..кога ще спрем да притъпяваме желанията си. Бих се борила за реализацията и на най-абсурдните ако щеш..важното е да не сабудя някоя сутрин с усещането, че нещо ми липсва, нещо което можеше и да не ми липсва …ако бях премахнала предрасъдъците си. Слава богу вече почти не ми останаха такива. Харесвам всички, които могат да ми дадат нещо или по скоро това което искам. Звучи доста егоистично, даже развратно ако се погледне от друга страна, но това си е самата истина. Усмивката ми е застинала от доста време...успява да огрее всички….
Няма коментари:
Публикуване на коментар