Буря

Огън, пушек, скръб безпомощни, объркани пламъци прехвърчат над главата ми, оплитат се в косите ми...хладна мъгла се промъква в дъха ми ..болка истинска, бликаща от дълбини търси спасение в нечии души. Изпива и мъничката топлота...залива ме с замръзнали сълзи. Мръсни, кални, зацапани са спомените ми ...от небето пада мръсотия ..от земята хвърчат гвоздеи.Забиват се в петите ми, тежка, ярка и наситена кръв..плиска лицето ми..плиска лицето ти, измива очите ти. Отваряш ги, от тях се стичат кървави сълзи...фалшиви сълзи, блудкава кръв , мръсна и покварена прясна студена като сутрешна роса. Камъни валят от небесата и в миг цъфнаха листата...извиха се стеблата под каменната буря. Земята се напука всичко започна да пропада ...корените останаха без почва. Дълбините се разкриха в очакване на плодотворния дъжд ...птиците летяха, а твърди камъни пречупваха им крилата..падаха на земята.. под земята кървави и безпомощни. Грозни звуци отекваха..капки кръв се сипеха ...щедро пояха тревата , нежно обагряха и цветята....А аз просто лежах на земята...мъртви птици падаха ми в краката... безброй отскубнати с болка пера се сипеха по мен..аз крещях аз плачех...аз се смеех , аз танцувах боса по камъните ..с голи ръце изкоренявах всичко, ровех твърдата почва , хвърлях я навсякъде ...отворих обятията си за каменния дъжд, но не го усещах ..той убиваше само невинните птици, опитващи се да избягат ...а аз тичах рушах ..изкоренявах всичко по пътя си ..падах ставах..най силна се чувствах тогава когато падна, най силна бях когато греша. Дива кръв изтласкваше по вените ми сърцето. Нощта бе моята стихия, нощта бе моята черна дреха. Обичах да я нося на голо..по кожата ми обичах да прилепва да ме гали нежно..да ме боготвори, а звездното небе да капе от студените ми очи. Всяка капка да ранява, всеки поглед да вцепенява неразумно отворените бели души....

Отражение

Обзета сладострастие ...обзета от желанието да сплета тялото си с нечие друго , ново непознато, си играех замислено с косата. ... Гледайки се съсредоточено в огледалото претръпнах от странното усещане, че и някой друг от някъде ме наблюдава, наслаждава се на прелестите ми както и аз самата.... или просто ми се искаше някой да ме гледа...истината бе, че аз виждах себе си през чуждите погледи.Чрез моите очи се вглеждах в хиляди други които ми нашепваха перверзните си мисли , а аз като че ли чувствах удовлетворение , мислех си за реализацията на своите, мислех си за образа си, гледах извивките на тялото си …това мое самовглъбяване всъщност ме накара да се чувствам страшно отчуждена от себе си ...сякаш продължавах да гледам с нечии чужди очи в свое собствено все по-изкривено огледало пречупващо ме по много различни начини , виждах всеки път различна личност ...виждах това което искам . Виждах се красива..желана ... погледът ми бе по-бляскав от всякога, а устните ми алено червени.. Преличах да добре полирана восъчна статуя, замръзнала в една поза, с едно изражение...вкаменена от собствения си вид...чувствено безчувствен ,лице красиво изразително, стигащо до безиразност...ръце нежни и търсещи, но и ледено срудени...Може би те докоснаха сърцето ми което в миг замръзна , превърна се в камък с множество пукнатини ...сливащи и разкрояващи се на множество други по- малки..горещата ми кръв сякаш не успяваше да си проправи път към него и то оставаше необезпокоявано от различните неща, които изпитвах ...от различния начин, по който се чувтвах всеки път когато се погледна, когато някой друг ме погледнеше . Усещах как тялото ми истиваше дори и от най-горещите ласки. А със своите ръце не смеех и да го докосна, бяха страшно студени, не исках да го деформирам ...бях го сторила с достатъчно други вече...време бе за мен да се махна от проклетото огледало и да забравя за какво си бях мислила толкова време. Затова направих малка крачка назад.. хвърлих последен поглед на това, което си мислех че виждам . Каквото и да е било със сигурност не ми е харесало...изпитвах известно презрението към огледалото или по-скоро от това, което отразяваше .......

Тишина

Бях доста дълго сама...дори по едно време започнах да се стряскам от свистенето на вятъра. Беше ужасно, стана течение и врата силно се изпраска зад гърба ми..едва не умрях от ужас.Толкова взех да свиквам с тишината, че и най-незначителния шум ме изкарваше от кожата ми.Реших да сменя застиналата си поза и да се заслушам в тихата и нежна музика която свиреше.... действаше ми много добре,почти като афродизиак. Мислено разголвах всичките си тайни и желания, а на яве продължавах да си поставям граници мислейки си, че го правя за свое добро. Но идва време когато трапа между желанията и действията става все по-голям...какво да се прави пусти му хора..в природата ни е да се страхуваме от всичко. Истината е, че колкото повече опитваш толкова повече се осмеляваш,а този ужас от новото и непознато мигновенно изчезва. Кога ще се научим да бъдем малко по-умни и да се наслаждаваме на емоциите си вместо да ги пренебрегваме..кога ще спрем да притъпяваме желанията си. Бих се борила за реализацията и на най-абсурдните ако щеш..важното е да не сабудя някоя сутрин с усещането, че нещо ми липсва, нещо което можеше и да не ми липсва …ако бях премахнала предрасъдъците си. Слава богу вече почти не ми останаха такива. Харесвам всички, които могат да ми дадат нещо или по скоро това което искам. Звучи доста егоистично, даже развратно ако се погледне от друга страна, но това си е самата истина. Усмивката ми е застинала от доста време...успява да огрее всички….

Топла заблуда

Искаше ми се да можех да се обърна и да взема от кошчето...купа смачкани листи , писани за теб, искаше ми се да ги свържа отново в топъл силует..искаше ми се да остан а безралична към безраличието ти и за това те дарих със своето. В човек един празен и бездушен загубих си ума аз...не ме заслужаваше нито за миг,а ме притежаваше цяла вечност...карайки ме постоянно да го следвам в нереалните му пътища , плод на неговото собствено въображение-безгранично и безпочвено , откъснато от всичко истинско...

…Release me….

Лежах до човекът търгуващ със смърт... думите му кънтяха в моите уши „обичам те с мен остани, всичко ще се промени” безсрамно произнесени куп лъжи..болезнени прегръдки и молби тровеха ме от години „аз ще се променя... за теб живота си с по-добър ще сменя”...думи безпочвени на които и сам дори не вярваше,а искаше аз да повярвам Притискаше ме с ръце железни и не ме оставяше да дишам „престани остави ме” крещях гръмко...но ти не чуваше, беше заглушен от собствените си желания... не те интересуваха моите.Чувства силни, силни до болка , стигащи до отчаяние и безизходица. Сляп бе за истината, не я искаше...тя бе болезнена, реална..чувствата ти изпълнени със страст, оставяща в пламъци и най-ледената нощ. Погледът ти маниашки, остро вперен в мен, целувките ти дълбоки и болезнени, прегръдките ти силни и обсебващи. Успя да обсебиш и мен, подари ми сладки и трепетни моменти...мигновенно дадох ти и аз своите..без да питам...без да знам...без да мисля... Но безкислородието от върховна възбуждаща тръпка бързо стана натрапчиво и страскащо. Трябваше да избягам....не не издържах нито миг повече. Толкова беше невероятно всяко едно докосване, всеки един дъх...всяка една изтръгната въздишка....но не...цената бе неописуема. Искаше всичко което притежавах..моята свобода, моите емоции , моите чувства и най-съкровенни тайни. Продължаваше да стягаш примката около моята шия....позволявайки ми да дишам когато пожелаеш..разпускайки я за секунди, ти отново я стягаше рязко. Тялото ми претърпяваше гърча и бездиханността...борейки се за последната си глътка въздух...погледът ми не спираше да те обхожда...това ти доставяше неописуемо удоволствие, да виждаш как дори без въздух не свалях очи от теб.Ровех се в погледа ти и нищо не намирах..ти се ровеше в моя... и разбираше всичко. Изтръпваше целия само от мисълта че съм потънала в обятията ти и не намирам начин да се измъкна ....наслаждаваше се да..силните ти думи винаги бяха в състояние да ме спрат да те оставя. Погледът ти винаги пълен с несравнима доза трагицизъм успяваше да ме обкове..карайки ме да изпитвам вина от собственото си желание да се освободя.... накара ме да изкрещя от ужас...бясно да се опитам да сваля оковите си...да излетя на свобода и никога повече да не те срещам. Погледът ти ме докарваше до ужас...тялото ти стана все по-горещо...а моето все повече охладняваше за теб, вече не можеше да го обладаваш с едно движение...не можеше да го обуздаеш по същия начин...то бе все по-непокорно...целувките ти вече не ме докараха до възбуда, докосванията бяха като токов удар....всяко едно ме отвращаваше все повече и повече...време бе за мен да си отида..и двамата го знаехме...последен отчаян поглед прокрадна се в моя...трепереща ръка протегна се към мен...стиснах я за сбогом и изтеглих своята , а погледът ми многозначителен бързо съсредоточи се в друга точка...краката ми постепенно събраха сили да направят първата крачка..И ето бодро вече крача ...с колена все още треперещи от вълнение, очи сълзящи и сърце свито от състрадание....

...Колко странно...

Колко странно, трета седмица подред ....все едно и също. И се питам, няма ли да потъна в сън най накрая?3:49, а аз нямам никакво желание да спя. Топлото легло става все по-неудобно и ненужно, възглавницата все по твърда и безформена, а одеялото сякаш не е меко колкото преди. Даже е грапаво на моменти. Навън е страшно тихо, дори няма светлина- всичко е изгаснало и мрачно, подобно на някой филм на ужасите.Но аз продължавам да си тракам по копчетата на клавиатурата, опъвайки си от цигарата си задавам глупавите въпроси на деня, докато тя бавно свършва и огънчето й изгасва. Какво пък толкова ще си запаля друга и бавно ще издишам дима след което ще си поема нова глътка мръсен въздух.След това какво ще се случи? Нима ще ми се доспи? Едва ли. За какво да спя с отворени очи.. няма да е пълноценно според мен, да съм заспала но в същото време будна. И да си мисля че сънувам, когато всъщност съм втренчила поглед в монитора. Какво си мисля че правя всъщност...защо не спя...какво чакам да ми се случи? Нима ме е страх да се унеса..откога започнах да изпитвам ужас от покоя? Какво може да се случи с мен докато не контролирам тялото си ? Може би най-ужасното...да попадна в кошмарен сън от който да не се събудя. Утопичната идея за розовите сънища не ми допада, не вярвам в тях. Какво може да ми даде нещо което не е истинско? Нищо! Само би ми изгубило времето...времето за чакане на истинското да ми се случи. И ето седя пред монитора и чакам...чакам някой да дойде. Кой чакам и аз незнам, искам просто да е някой. Някой различен, някой мистериозен който да ми е трудно да разбера...някой който трудно би разбрал и мен.Миналото е минало, то да е тайна, тайна която и аз да не знам. Бъдещето да съществува, но да не е от значение...важно да е само настоящето или само мига, който да не ти взима , да не се рови в тайните ти и болни места, а само да ти предоставя нови преживявания с които притъпяваш мисълта за старите. Какво са те?? Нали са се случили вече...защо трябва да се помят? На кого е нужно? На мен ли- не. Ако ги нямаше сигурно сънят щеше да ми е приятен, но уви!? Той не е хубав, а преживяванията глупави и безмислени. Емоциите абсурдни дори, лишени капка разум. И ето за поредна нощ ме е страх да затворя очи, тялото ми не се отпуска, а главата ми ражда все по извратени мисли. Явно ми харесва..сигурно не мога без тях, та те са си лично мои. Не ги споделям..не че ме е срам, нали са си мои..от какво трябва да ме е срам. Без тях не мога да жиевея..това съм аз . Всичко в мен е като ново, преродено..нищо не знам за себе си, нищо не знаят и другите за мен. Разбиране е трудно да получа, но не ми и трябва...какво ще ми даде? Чувство за пълноценност? Не благодаря, не страдам от комплекси.....Колко съм ужасна, ровя се в съзнанието на хората. Колко е хубаво те да си мислят че знаят всичко за теб. Разбира се знаят, това което искам да знаят. Колко обичат да чуват гръмкия смях, да виждат лицемерната ти усмивка, да четат нотките на лукавия ти поглед. Хубаво е нали? Да виждат блясъка в очите на хората, всички го имат, но при някои е по силен. Като блясък в моите..те винаги са търсещи, но никога намиращи. Едва ли знаят какво търсят. Може би капка от абсурдната емоция ..реализация на извратените желания..и нещо повече, разкриване на още..откриване на нови неща които да желаят, чужди погледи които да пронизват...силуети които да обхождат. Пет часа без една минута и музиката продължава да свири, проникваща в мен като нежен опиат обладава всяка част от мойто тяло...Изведнъж всичко става като на забавен кадър...движенията на ръцете ми, бавните извивки на врата ми ..дали наистина чувам нещо или съм се заслушала в несъществуващ звук, възпризведен според собственото ми въображение.Просто съм сигурна че чувам нещо, мисля че виждам нещо, нещо което другите не виждат...толкова им е лесно да видят грозното, оставайки винаги слепи за красивото. Само опаковката е важна, а продукта от никакво значение. Лесно е когато нещо е трудно за разбиране просто да бъде отхвълено. Лесно е да се придържаш към приетото, нямайки достатъчно въображение за различното.Но аз винаги ще търся различното, въображението е просто моят начин да избягам от действителността. А ноща винаги ще си остане тъмна, звездите никога достатъчно ясни, но не ме интересува- аз вече не гледам към тях.

Маскарад

....Вечер като всички други,но различна..отличаваща се със своята хладнина и странност. Газейки по тънкият слой натрупал снежец си мислех колко е студено. Придърпах ракавите си надолу, но студът не си отиваше. Трябваше да си взема ръкавиците помислих си аз и продължих. Острият вятър се опитваше да забави устремената ми крачка, но успяваше само да насълзи иначе сухите ми очи които нон-стоп шареха на някъде , оглеждаха зимния пейзаж, но виждаха само грозната картина породена зимата или по скоро от собствената ми представа за нея...грозна, коварна, студена.,безлична..мислейки си за пълните безсмислици не усетих как съм стигнала до метрото. Спрях се огледах се отново като че ли за последно... нищо приятно не видях..дори незнам защо спрях. След кратък размисъл продължих надолу по стълбите ... слизах ги по една , по две понякога, а защо не и по три..заслушвах се единствено в хлопането не обувките си, защото нямаше жива душа на около. Зловещо нали? Зимен вятър подухваше някакви боклуци, развяваше ги хаотично, някои се удряха в мен дори ... обяви за курсове ... циклене на паркет...сякфи глупости които искаха само да ти земат парите общо зето. Блъснах тежката врата и тя се отвори с трясък(явно съм я блъснала много силно ..незнам). Чух боботене в далечината...на задаващо се метро предполагам...и ето че светлините огряха стените на станцията. Имах късмет ..тази вечер да си хвана метрото навреме. По дяволите колко ми е студено, мислех си аз, продължавайки да си тегля ръкавите на блузата. Кожата ми беше толкова изсъхнала от проклетия студ че просто ми ставаше кофти за нея. „Станция западен парк” прозвуча блаженно (поне за мен) след което избързах ,измежду слизащите хора, да се кача. Настаних се в ъгъла както винаги, за да мога да виждам всички. Гледаха ме разни хора...чудех се защо ме гледат.. да не съм се изцапала някъде? – мислех си аз, но мисленето ми не продължи дълго , бях твърде заета аз да ги оглеждам...гледах всеки един мъж , всяка една жена и се опитвах да намеря нещо в тях дето да ми хареса... Примерно един мъж имаше хубави устни контури...една жена пък имаше много хубави черни очи ...оглеждах всякакфи лица...продълговати, кръгли, скулести- те ми бяха любимите . Във всеки имаше по нещо хубаво, но и по нещо отблъскващо. Колкото и красив да беше някой, все намирах нещо което да ме отврати. Под външната красота намирах вътрешна празнота... и знаци за вътрешно неодобрение към самите себе си. Тази бездушевност ме накара същност да се замисля..какво значение има дали си красив след като рядко би бил щастлив с това което си, рядко би се задоволил с това което постигаш, рядко смяташ за смислено това което правиш. Почнах да се чудя за себе си ....дали и аз не съм като тези хора...дали и аз не угаждам на прищявките на някой друг,бъдейки това което се изисква от мен. Дали аз не съм нещо по-различно от това което показвам. Дали ако бъда себе си ще получа одобрение или отлъчване и заточение. Всички са палячовци нали? Играят в общ театър...щом го правят значи им харесва, изглеждат доста естествени ..може би са добри актьори. Защо по дяволите на мен не ми харесва, защо трябва да им се присмивам отстрани след като мога да съм участник на тяхната постановка.Толкова ли щеше да ми е трудно да лея сълзи за това което не ме интересува или да се усмихвам на най-омразните си неща...толкова ли щеше да ми е трудно да се правя че обичам човека който ненавиждам или да се правя че ненавиждам човека който обичам. Трябва ли да се правя че не ме боли, когато всъщност умирам ...или да се правя че страдам когато всъщност изпитвам удоволствие от нечия друга зла участ...., но ето че идва и театралният критик- ЖИВОТА, който най-безпристрастно преценява дали си си изиграл добре ролята, слага и своята болезнена за някои оценка и ти дава нова роля в нова постановка, а зле представилите се кара да играят същата наново. Губим сумати години играейки нечии роли в нечии постановки. Някои от нас ще станат добри актьори, властни критици и нелечими самолюбци, който с вече изразен егоизъм влизат в различните роли с лекота. Да, научили са се...защо не? Други пък ще играят цял живот в една и съща постановка- най-долната без гледище за изкачване на горе... Не само прословутия живот може да е критик обаче...нека да съм аз замалко. Ще ви кажа само, че с ден на ден ставате все по добри актьори и актриси...все по хладнокръвни играчи в постановки с все по сложни сюжет и композиция ... имате моите поздравления за вашия видим афинитет към театъра . Не го казвам просто от куртоазия не ме разбирайте погрешно... играете все по съвършенно и изтънчено във все по мръсни театрални постановки.. искрено ви пожелавам да се чувствате комфортно в празните си черупки...защото няма нищо по-добро от домашния и душевен уют ...дано някой ден получите роля достойна за почести, достойна за възхищението на такива бездарни артисти като мен..съжалявам театъра е за хора с талант ...

За теб

Не мога думите за теб да свържа ред...защо ми е цяла страница с мразя те под ред? От всичко което чувствах спомен има само блед....за какво са ми спомени искам да ги няма..искам да те няма ...искам да потънеш като мен..да разбереш какво е да си изоставен, унизен ...искам да даваш, да даваш и унижение в замяна да получаваш и тогава в този слънчев ден студен да разбереш наистина любов какво е...как душата ти разкъсва, сърцето ти от мъка пръсва и идилията ти с лека ръка прекъсва. Тогава идва същността на всичко...тогава разбираш че думите не са любов ...а най-елементарен начин да изразиш симпатиите си. Ще дойде време и ти ще разбереш истината за това , ще страдаш както аз страдах, даже повече ..всичко друго е заблуда луда че живееш добре, че се чувстваш добре ...лъжеш себе си и всички останали че живот живееш по-добър от тях без да се замисляш колко си по-нещастен.Та ти изгони светлината от деня си, изгони звездите от ноща си, изгони красотата от съня си, изгони мен и обърна гръб на всичко свято, сега всичко в живота ти ще е пропилято, от твоето високомерие прикрито и под усмивка лицемерна скрито. Но помни мълчанието на кръст ще те разпъне сърцето ти безспирно ще кърви на дебели струи от грешки допуснати, моменти пропуснати,надежди умрели и мечти пропилени...време изгубих знам...но време за губене повече не ще имам знай...времето за теб отминава...часовника остана без стрелки да отброява ..часове ..минути ..секунди ....цифри без значение ,изгубих повече от време изгубих себе си във теб и знам че никога не ще се върна пак ...остана малка част от мен която да обичам ...остана половин сърце с което да мразя ...и липсваща половина с която да обичам ..къде е тя ще се върне ли въобще... горещо моля се НE и НЕ!! Ако има Бог ще ме чуе, ако няма ...сърцето ми пак ще върне с гръм и трясък всичко ще ми припомни ,че щастието едно е и не трябва да се пропилява от гордост и хорска тъпотия!! .... ще ми припомни ,че любов една съществува и трябва да се пази с цената на живота защото безсмислен е той без нея! Ще дойде и при теб да...ще ти каже какъв глупак си щастието си сам да опропастиш и с гордост да си вярваш ,че не грешиш ....а същевременно денят ти да е последователност от добре подредени грешки ...безброй безгласни молби за прошки, които обаче никой не чува, неще и чуе ...ще седиш пред мен, погледът ти все по-рядко ще среща моят...думите все по-рядко ще се чуват от нашите усти, мълчанието за нас като божи дар ще възцари а самотата най-добър другар ще бъде и на двама ний......