вторник, 25 ноември 2008 г.

My precious monologue....


Времето лети а аз опитвам се да завърша един стих

От мислите затворени във мен

Те седят и до мен на стола

И бягат от думите

Стоят и слушат хората, които ме опрекват

И аз лежа до тях и си мисля за светло-синия океан

И за големи кит , който маха със опашка сред кристаните води

За голямото чудовище, само сред изяществото на природата

За съществото което плува цял живот във самота и е спряло да си почине

До бреговете на някой безлюден остров

Подължавам да оцветявам пъстрите картини, слушайки укорите на „по-земните” от мен

А те се радват на черно-белия си шедьовър

На живота си нарисуван с молиф от сив графит

И смеят се на моя свят

Изтъкан от живот и фантасмагория

Затова започвам живота си наново с „имало едно време едно момиче” , което никой не познавал

Имало едно време една радост, която хвърчи заедно с листата на есен и плува с делфините

Once upon a time there was a girl swimming with the dolphins

Once upon a time there was a girl unknown to all the rest

Once a in an year she was telling fairytales so the sun can fall a sleep

She was dancing in the grass until the flowers bloom

She was singing with her eyes until the moon spreads its light

And all the time looking for the words to reveal her past

Her dreams were immortal, unlike her memory

She recalls.

Unlike her imaginary friends she ignores

Memory seemed best, when lost

World seemed harmless in her nutty mind

Written on her curved smile and distorted face

She looked crazy when not asleep

She looked thoughtful when staring at the empty bottles

But actually she was just staring -not thinking at all

Her friends didn’t think she was crazy, because she had none

soulless mates showed their love by staying with her

Her friends were happy because she was digging a hole

For her dead sparrow

Nature seems to enjoy the buried carcass

Grass seems to blossom in the stinking soil

The girl likes it, when drinking from the muddy spring

The girl likes it when she feels the sharpened beams towards her skin

And she was most happy amongst her normal classmates

They felt almost ill-fated when they were around the girl with the ridiculous smile

The girl with the ailing dreams

But she was overwhelmed by their pity

Why were they sorry for her, when she was the happiest

Oh God! Why do you separate me from everyone you get me close to

And why do you wish to make me hurt for all the things I can’t have.

My extra sociability makes me feel like an outcast…

Oh dear God! How insensitive of you…

But I know… you shouldn’t make me cry cuz the second flood is at hand

Then God you’ll have to think how to save the world .

This sucks huh?!

Please don’t hurt me. Can’t you at least once punish my tormentors?

Promise to make the people believe in you… if do this for me

If not- then I’ll have to say goodbye to my faith

Today unlike the other days I feel very relaxed ... maybe even slack

Almost like a gut….

That’s not bad. Besides the weather today sucks. It’s so dark, so cold.

People are frightened to death of the winter and the streets are alone

I have their faith….have to bear all the people passing through my faceless pavement. I have to bear all of them eroding my surface. For the streets it might be just surface, but

for me is more like interior. And it seems too ruff, that’s why they are wearing shoes.

Oh shit I feel so disgusted by the trash

Rolling furiously over my head…. Braiding in my

Raven tress

And all of these unknown faces impaired

My nameless grace

сряда, 5 ноември 2008 г.

My everlasting romance....and neverending sorrow


Стоим двамата спокойни

Един до друг

Отворили очи широки

Пред куп цигари - загасени

Лежим двамата покойни

В уюта на тясната ти стая

Пред светлините на

Цветния монитор

Ту плачем, ту се смеем

Сълзи търкалят се

в боклуци...

..куп цигари в

препълнения пепелник

и пием сладко и горчиво

с пяна от сапун

и капки по брадичката ти

пълзят прозрачни

в кристал..

ти можеш с погледа си да ме

разплачеш

ти можеш с тънки нотки звуци

да ме разтопиш

да пълзя по голия ти крак

и да виждам светло и

по- мрачно част от твоя

свят

с поглед топъл обърнат си

към теб

с думи глухи крещиш

за свобода и продължаваш

все напред

мрачната ти есен хвърля

своите листа

светлия ти лик събира

пролетта във една ръка

и си топъл колкото самото

слънце

и замръзва от тебе и студа

щом усмивка няма твоята

уста

затова красив бъди, добър

и нежен там под острата брада,

за да караш белезите да се

смеят , докато бузите

румеят редом със смеха

и щастие рисувай

в кафевите очи

а болката кръсти на мен

излей я от сърце по мокрите ми

бузи

после ги избърши с

вълнения си ръкав

и ми кажи колко красива съм

усмихната

и ще се смея заедно с теб

и ще пея песен пред вратата

като сянка ще се нижа в дъха ти

които топли вечно

и няма години да ми стигнат

за теб да пиша приятельо мой

и няма думите да събера в ред

пред вида на твоя силует

и ти си най дългата ми песен-

живописен стих

и най красивата мелодия

виеща се между чиновете

и най топлия мирис ти си

които ме посреща сутрин

и най-ведрата усмивка която

блести на стълбите

най ценния диамант си ти

без нужда от шлифовка

светкаш в очите на невежите

топлиш сърцата на студените

затова страници изписвам

с твойта светла мисъл

затова стихове измислям

и се губя в твойта ценна

чистота

и нямаш капка суета ,

а в сърцето си вулкан

и прекъсна мисълта ми

гледката към

острова ти опустял

и ме каниш сама на него

да си потъжа

и ме молиш никога да не роня и

сълза,

но аз не искам да не плача

и не искам на другия бряг сама

да съм

затова дари ми парченце земя

при теб да постоя

да зяпаме прозрачно в

далечината отвъд малкия прозорец,

да дишаме отровно

дъха на този пушек,

да отвориш мъничко

голямото сърце

и да ми кажеш кой ден от

живота те натъжи

подай ми грубата ръка

на нежността

обвита в мъжка кожа

и да ти взема цялата тъга

събрала се в гърдите ако може....

пишейки си знам, че прекалявам

мислейки си знам че времето лети

пишейки безгласно този текст

за човека затворен в сърцето ми.....

....

вторник, 4 ноември 2008 г.


Ти красавице небесна

С очи от тюркоаз

Въргаляш се мръснишки

Пред поглед непознат

Виждам в тебе свойто аз

Омърсено под хладния чаршаф

На демон зъл от друг свят

Мечтаещ за твойта плът

За твоя глас

И търсиш любовта красавицо

В образа на пулсиращата плът

Щастлива в тялото горещо

Събуждаш се сама от студ

И пееш кукувицо

Любовни песни на възбудения звяр

И гаснеш бавно като жар

След поредния пожар

Във душата ти е пусто

За пореден път докосната си гнусно

Затваряш очи и си мечтаеш

С поглед вперен в свят някой друг

И чувстваш чаршафи от сатен

Под влажния си силует

Ухания на рози върху

Росата на утрешния ден

Но затворена все ще си останеш

На захласа вечно в плен

Затворена в погледа

На дявола от ласките ти изтощен

сряда, 15 октомври 2008 г.

Прозорец



Като дъжд от камъни

Или целувка с отворени очи

О това си ти

Силен като гръм

Или Лош за триста дяволи

О това си ти

Свободен като птица

И малък колкото муха

О това си ти

Това си ти, нали

Надвесен на прозореца

в блока

това си ти нали

обесен на прозореца

висиш си ти

това си ти нали

обсебен от дъха ми

а защо ли?

Това си ти нали

Отдаден на тялото ми-

Което спи

Но дали съм аз

Дамата която целува

С отворени очи

Но дали съм аз

Ангела по-лош и от

Триста дяволи

Но дали съм аз

Стихията в сърцето

що гърми

Аз съм всичко това

Дали? Още ме обичаш ти

Нали?

Но защо за бога висиш

надолу- надвесен,

Но защо забога на

собствения ми

прозорец обесен...

петък, 10 октомври 2008 г.

Ъгъла


В ъгъла душата ми трепери

В ъгъла сърцето пак мълчи

Ъгъла лицето бледо приютява

До времето в което ще го състари

минава то стържейки стените

тръгва си взимайки ни дните

Като цигулка свири ни в душите

И огася пламъка в очите

О! лицето бледо съживява

Само крясъка на издващия ден

О! лицето сухо онемява

При вида си състарен

И текат сълзи по пътища незнайни

Пътища незнайни, на лика ти очертани

И солят със болка всеки спомен,

всеки миг, откраднат щое с ВИК!

Мърша вместо птица чурулика си навън

Грачи грозно тя злорадно,

Кацнала на сухия си пън

И навява тайно мисълта за страшния ми сън....

понеделник, 6 октомври 2008 г.

Глупака на нощта


След тази вечер осъзнах, че съм се влюбила и то в неподходящия човек.

В този ден прозрях, че „съжалявам” не стига, а любовта е буря от хормони и наслада които се изхабяват с времето...

Събудих се без да подозирам колко съм наранена. Поглеждайки се в огледалото видях призрак на жена. Мълчание и спокойствие очертаваше контурите ми. Изражението ми сякаш не потрепваше. Беше еднотипно, втренчено и загадъчно, погледът ми безсърдечен и студен. Той гледаше във теб и проникваше дълбоко, докато ти тихо и несмутено и докосваше тялото ми- ту топло ту студено. Но буцата засядаше дълбоко във гърдите ми докато ти галеше косите ми . Галеше ги ..отвращаваше ме. Аз бях уязвима. Очите ми се пълнеха скришом...сърцето ми се свиваше тихо. Бях изтощена и подпухнала. Съня бе пропуснал да ме навести. Аз стоях и дърпах от своята цигара свита до прозорец с олющена мазилка.С поглед взрял се в единствената звезда в небето. Блещукаше така сякаш беше взела светлината на всички други.... Отнесох се, оставих горящия филтър на недопушената цигара да ме извади от транса. За момент се бях разсеяла от обидата която ми беше нанесъл. Забравих за думите които ме бяха удряли като шамар в лицето. Нощта беше дълга и те се върнаха кънтейки в ушите ми, бледи картини прехвърчаха из стаята... Бледи картини със засмяно лице, ала не моето. Поглед подигравателен и отхвърлящ. Той ме гледаше, научи и мен на презрение. Показвам ти на какво си ме научил и дано ти хареса. Злобата се сля с погледа ми и аз те наблюдавах с него докато спиш в леглото до мен. Сутринта бе мрачна и минаваше бавно. Минута беше много, а деня твърде далеч. Задушавах се от мисълта за навън, задушавах се от топли ти дъх. Всяко твое вдишване се забиваше пирон в мозъка ми. А ти спеше сгушен в мен като дете. Притискаше ме с вина и насън ме молеше за прошка. Чувстваше без да мислиш, докато аз мислех без да чувствам. Разривът бе голям а деня тежък. Чувствеността ми се беше изпарила и до теб лежеше един леден айсберг, който изпадаше в погнуса от горещите ти ласки. Ласки, с които показваше, че този път искаш да правим любов вместо секс.Но аз бях охладняла, а ти виновен. Пълзеше страстно по тяло безжизнено, не помръдващо. Тяло носещо обидата, тяло изтърпяло ужаса да бъде покрай теб. То искаше да си тръгне безгласно през прага, който никога повече нямаше да прекрачи. Часовете се нижеха докато аз търсех начин да ти кажа. Сълзи бавно натежаваха по клепачите, докато течеше поредния филм за тази вечер. Правех се, че ужасно много искам да го изгледам само и само да се измъкна от досадните ти въпроси. Тези на които не исках да отговарям. Тези на които трябваше вече да знаеш отговора вместо да питаш обезпокоен. Тези на които дори и да бях отговорила нямаше да ме разбереш. Затова предпочитам в спокойствие да потъна и в спасяващо мълчание да се превърна.... В последна доза лъжлив уют. Ти заспа, а аз се почувствах сигурна да си тръгна. Съня беше дълбок и измъчен. Мускулите ти се съкращаваха в неспокойствие, докато не се събуди от тропота на външната врата. Тръгвам си без сбогом любов моя проклета... Тръгвам си без глас глупак пореден на нощта . Ти ми даде нови очи, с които да виждам истината. Ти ми даде очи които не са слепи. Кога ли ще ме заслужиш? Кога ли ще видиш и себе си?....

Книга

Искаш да ме опознаеш?Аз съм книга ще трябва да ме прочетеш.

Не гледай просто корицата...

Буквите са моята душа, моето лице. Думите са моята уста, моето сърце

Прочети ги и ме разбери. Грозно е нали- стара хартия изписана с черни и еднакви символи. Силни но невзрачни. И колкото по нататък четеш толкова по сложно става. Колкото повече се мъчиш да ме разбереш, толкова по невъзможно изглежда. Стигаш до средата , забравяш какво е началото и не мислиш за края....а той идва оставяйки те в недоумение. Ти ругаеш удряйки по масата. А буквите бягат осеяни от ужас. Остава страницата празна да се взира в бесния ти поглед. Докосваш гладките и листи, бръчкаш я със солените си сълзи , мачкаш я с треперещите си длани. Тя е празна... ти изгони думите изтри смисъла , избоде душата. Сега тя е просто книга с лъскава корица и празни страници. Сега тя радва окото и изпразва сърцето. Лъскава и гладка като блясъка в погледа ти. Но не забравяй, тя ще остарее, ще се олющи и ще погрознее, а думите истински не ще се върнат. И ти ще ридаеш, прелиствайки я , за всичките години изгубени във възхищение и наслада . Тя не ще те отразява вече със сияйна светлина. Сега ще бъдеш стар като нея... бледен като собствените и корици, празен като страниците вътре в нея. Тези които ти сам заличи.....

петък, 1 август 2008 г.

....................................

Бяла болница с четири стени

Четири стени, осеяни с ликове на мъртавци

Слепи и глухи с бели престилки

Глухи, със застинали усмивки .

Апатия, хишноза влива се венозно

Страх и слабост отиват си отново

Отиват си отново и те без стон

Отиват се и връщат се но без резон

Две очи поглеждат в миг към вечността

Две очи виждат само мъка и тъга

Затворят ли се , поредно тяло бяга от реалността

А тя изплъзва се между две протегнати ръце

Слива се с дяволската тъмнина пъргава, разсеяна като дим

Ноща вече преминаваи сутрешния небосвод сякаш ги ослепява

Изсъхнали очи посрещат за пореден път идващите дни

Идващи и отиващи си,нищо непроменящи

Непроменящи живота им сякаш рисуван от слепци

Картина без образ, без цвят ...океан без край, без дъно

Свят без живот без смисъл и изпълнен само с една мисъл

Мисълта за края

Но те щастливи бяха и от нещастието

Красиво бе и грозното , чужди бяха чувствата

Песента все по тиха, гласовете сломени

петък, 23 май 2008 г.

Луд ли си


Момчето се питаше накъде отива света и беше впил нокти в отрова която владееше и деня и нощта. Сладка и гореща страстна като дъха на утринта. Крепеше живота му и слагаше край на страха. Протягаше ръката си но не за да докосне, отваряше очите си но не за да прозре. Смисъла в него си беше отишъл и той безмълвно преследваше сянката си. Тази в която сам се бе превърнал.И можеше ли някога да си прости това което си причиняваше. И можеше ли някой поне за миг да го съжали и ръка топла към него да протегне. Чудовища наместо хора изпълваха деня му. Той бягаше и бягаше, отнасяше се на друго място. Споделяше мислите си с демони. Слушаше песните им изгаряше в ръцете им като падаща звезда летяща към необятното. Никога не разбираше езика на хората. Той бе глух за истината. Никой не чуваше гласа му. Всички виждаха само сянка обладана от злото. Въздуха бе отрова за него, земята нечиста, дома му озлобен към самия него. Стените се мръщеха и го гледаха с кървава ярост. Него го беше страх викаше удряше по тях. Те го душаха...леглото го поглъщаше. „къде ме водиш крещеше той по нищото” . Всички го гледаха сякаш беше луд, бягаха от него беше ги страх. Самотник и нещастник...наркоман с безцветен лик и пъстри картини в главата си. Дъгата ставаше все по цветна когато затвореше очи. Леглото се носеше във въздуха. Усещаше хладния бриз на белите облаци. Минаваха през пръстите му, нежно го галеха и за миг оживяха. Нашепваха му нежност. Караха го да се чувства смислен. И тогава виждаше светлия тунел, лика на светец. Виждаше ръка протегната към него виждаше обич,виждаше съжаление „ела синко мой, този свят не те заслужава” . Той бе твърде опустошен за него, твърде празен за да бъде истински, твърде лош за деликатността от която беше изтъкан. О не! Какво става? Той полетя надолу, отдалечи се от красотата и видя земята. Тази земя заради която изгуби себе си. Той се връщаше с бясна скорост. Тежестта в гърдите му ставаше все по голяма...потеше се, сърцето му биеше като църковна камбана силно и тежко. Изпадна в дълбок сън...кошмара го обземаше. Черният пушек се провираше измежду пръстите му...пълзеше по тялото му като змия. Наслада му доставяше всеки допир. Сваляше дрехите му, възбуждаше го. Той започваше да стене и да се поти... това за него бе женска ръка страстна и гореща. Караше го да се превива и сумти. Отваряше очи но не виждаше, усещаше само силни вълни по тялото си. Удоволствието го беше обладало...получаваше без брой оргазми, крещеше трепереше. Последна глътка въздух, последен стон озари нощта. Последна капка пот напои майката земя. И в миг тялото му на земята се стовари. Гърдите му последна въздишка изтръгнаха и той полетя към вечността . Лежеше сега безплътен и спокоен. Бръчките от мъка загладени бяха веч и душата в покой. Бе се отървал от тази жестокост този кошмар...

вторник, 29 април 2008 г.

Home sweet home


Слънцето изгрява,във водата се стопява

Ледено студено и някак си сломено.

Нито лъч, нито светлина дарява ми във този ден


Замръзнало кълбо скрежта сутрешна стопява

Лъчи красиви и многоцветни отвъд залостения ми прозорец

А около мен стени цветни но враждебни


Часовник без срелка, изстрелва кукувица без глава

И тя кука ли кука, все едно дошъл е края на света

И раздуха прахта насъбрала се през вечността


Птици ужасени взираха се в своита сродница без глава

Изразяваха съчуствие с печална песен на уста

И пърхаха с крила около моя дом без врата


Дявола беше в моята глава, аз бях убийцата на светостта

Аз бях негова любовница и дъщеря

Аз бях негово вдъхновение и превъплъщение


Виждах го ту с любов ту с презрение

А той за мен бе отровно опиянение, а той за мен бе

Отвръщение затворено в шарките на четири стени...

За него

Срещнах те случайно и в миг света се промени.

Палаво и странно погледа ти мен плени

Отворих бляскави очи,но не

разбрах как във мен се влюби ти.

Усмихваш се, усмихвам се на болката напук

Но се вижда във очите как тъгата разделя ни един от друг.

Отиваш си, забравям те, но във филм някой друг

Днес без тебе аз не мога и искам, но не мога с друг

Когато главата досандница на сърцето стане, ще преброя до три

И със затворени очи любимата си песен ще запея.

Макар и тъжна тя душата ми погалва

Макар и тъжна ще продължавам да я пея.

Макар и тъмно очите си затворени ще задържа

И ще продължавам да броя и да броя

Докато всичката си мъка безследно залича...

петък, 4 април 2008 г.

Малко Астрологийка

Черна Луна в Скорпион

Черната Луна в Скорпион е едно от най-силните и опасни положения на Лилит в Зодиака. Човек с такова положение е подложен на силни съблазни и може да се чувства като марионетка в ръцете на съдбата. Често ще изпитва удари върху психиката си, което ще предизвиква пълната и трансформация. Той е склонен към самоубийство, изпитва непреодолимо привличане към всичко тъмно и окултно, към магията и опит с ниски астрални същности. Може да заслужи славата си на убиец, маниак или тежко болен психически човек.

Кармически Лилит в Скорпиона показва човек, който в минали инкарнации е бил черен магьосник, престъпник, сексуален маниак или бандит. Той може съзнателно да прави хората жертви на тези си наклонности.

У човек с Лилит в Скорпион може да е поразен пикочния мехур, правото черво, уретерите, половите органи и жлезите с вътрешна секреция.
Смърт може да настъпи от удавяне, отравяне с течности, венерически болести и отмъстителни врагове.

Преработването на Лилит никак не е лесно. На първо ниво всякакви промени / брак, развод, уволнение или постъпване на работа / ще предизвикват в него устойчиви фобии, съпроводени с чувство на мистичен ужас и усещането за пълна невъзможност да се защити. Кризите се изживяват дълбоко и емоционално, макар и да не е склонен да споделя. Хората, които го обкръжават, като че ли са подбирани по това, доколко може да ги понася. Лошите мисли или думи на такъв човек, винаги достигат този към когото са отправени и му причиняват зло. Проклятието на човек с Черна Луна в Скорпион е страшно.

При задълбочено преработване човек започва да възприема своите психологически кризи като етап на вътрешно духовно развитие. Той добре чувства магията на вещите, на хората, на местата. Може да възприема астрала и има възможност да управлява света по магически начин.

четвъртък, 3 април 2008 г.

По-хубаво от това неще и да има- сляп да си като къртица с избодени очи...копаеща мършавия си тунел по инерция, защото всички други така правят. Стараеща се да изгриза корените на всичко с труд и любов посадено..и всички други правят досущ като нея...Рушат и рушат и мислят, че утре пак ще има. Но не няма да има, те не ядат плодовете,а унищожават корените....

(надявам се разбрахте кои са кьоравите къртици..)

Есен


Вятъра поклащаше пожълтелите листа...чуваше се мелодия на хармоника, спокойна, тиха и истинска. Хармонията обземаше влажните тротоари на неизвестния парк,свиреше неизвестната мелодия на неизвестния творец, скрит някъде навътре сред съсухрените дървета. А той свиреше и свиреше на своята хармоника, и беше истински, и незабележим там някъде навътре, надалече. Толкова беше жива неговата песен. Никой не го виждаше, но само някои го чуваха. И все пак никой не се заслушваше. Толкова му беше все едно , мелодията се носеше свободно заедно с вятъра. Той беше толкова спокоен. Знаеше, че никои не го слуша. Никой освен едно мъничко дете. Седнало на пейката в парка без ритмично поклащо глава. Мислеше за нещо съвсем друго и дори и не се интересуваше кой свири. Свири ли някой изобщо или вятъра се прокрадва измежду падналите листа...А мелодията беше истинска ..лишена от всякакъв кич, излишна естетика, прекалена мелодичност. Просто мелодия ...та това е просто парк.

Тротоарите бяха почернели от есенната влага, листата се търкаляха в очакване на тежкия проливен дъжд, който ще ги срасне с циментовия паваж. Дъждът, който ще измие светът. Но дали като завали светът ще се промени, дали ще станем по добри – мислеше едно шест годишно момиченце.Дали водата ще открие красотата на нещо тъй дълбоко скрито...докато си мислеше дъждът се усилваше и не спираше да се сипе неуморно от небето. Не спираше да свири и някой навътре в гората. Те бяха само двамата... Той свиреше за нея, а тя го слушаше в екстаз. Хора тичаха и на забавен кадър прехвърчаха пред очите й. Толкова ги беше страх от дъжда ...използваха вестници, чанти .. какво ли не за да се скрият. Каква лудост..мислеше си тя, гледайки измокрените хора, които безотказно се опитваха да запазят поне една единствена част от себе си суха, а тя се опитваше да бъде неопетнена. Стоеше под дъжда, искаше да е колкото се може по-мокра, пречистена..А човекът отвъд гората я омайваше със свойта простота и безумност. Тя вече знаеше на кой свиреше. Тя обожаваше музиката лишена от всякаква сложност, изразите лишени от преувеличеност , късите и истински фрази....


Тъжно е да си артист на необятна сцена..с невежа аудитория. Да даваш всичко от себе си за група неблагодарници търсещи кича... Меркантилни създания, които оценяват само количеството... Качеството остава в дълбока забрава на някоя предишна сцена...Стотици години преди да ни има. Времена когато хората са давали всичко от себе си и не са искали нищо в замяна. Не е вярно, че хората не са такива каквито изглеждат. Напротив! Те са точно такива...просто ни трябва малко повече наблюдателност за да проникнем в материалната им душичка.... Можеш и с затворени очи да ги разбереш, но те теб никога. Ти си толкова странен за тях, възгледите ти навярно са утопични... прекалено превъзнесени за суровата душевност на измамника.... Погледът ти прекалено търсещ за техния презадоволен, повърхностен и дори без блясък вече. Искрицата в техните очи я няма ...те са получили всичко и вече няма за какво да мечтаят. А приятельо мой винаги ще ме озаряваш с твоите търсещи очи... замечтан поглед, бягащ от действителността... Къде си като те няма? На някое по-добро място нали? Моля те върни се...ако не си на техния свят никога няма да можеш да ги пребориш. А може би не трябва да ги бориш. Остави ги да те смачкат и да се самоунищожат от собствената си алчност. Ти приятельо мой от високо няма да паднеш, няма да те боли. Пари няма да изгубиш, защото никога не си ги имал. Гледай и себе си да не изгубиш, че тогава връщане назад няма. Друг „ти” няма да има...ти си само един и си страшно ценен за този свят...и най вече за тях..Част от хранителната верига на живота си ....да и ти си най-долу. Някой друг е вече на върха. Но ти си плъх...предназначен си за чужда храна. Не би трябвало да чувстваш....Очичките на всяка дребна твар блещукат живо. И това се пак не значи че тя не трябва да умре. Това е всеобщата грешка, че вярваме в доброто, вярваме , че е чест да си „цвете сред бурени”, но красивите цветя растат само на много високо, пусто...по места без бурени. Най-плодотворната почва в низините се оказва най-коварна...затова бъди красиво цвете, но само едно и то по скалите....

събота, 29 март 2008 г.

Никога не спирай!

Видях те, изгледаше ми толкова познат
висока тъмна сянка сгушена във всеки ъгъл
но кой те накара да бягаш, кой те превърна
в проста и бездушна фигура. ...

Бягаш! А имаш ли сила за това?
Спираш
!A имаш ли смелост да се обърнеш?
Имаш ли воля да се бориш без да паднеш?
Нямаш!Тогава продължавай да тичаш.

Никога недей да спираш. Защо спря?
Тичай! Докато въздуха ти свърши.
Тичай! Докато силата ти отлети
Тичай! Докато смъртта затвори твоите очи.

Искаш да се върнеш? Искаш да се бориш?
Съжалявам! Побеждават само най-силните
А ти отиде твърде далеч от себе си
Остави реалността бавно да се изплъзне

Часовник



Тих ден не си до мен,
а вятъра с тъга долита
раздухва прахта, сълзят очите
Проглежда във миг тъмнината.

Часовник без време отчита ни дните,
минаващи се тъй безмълвно.
А вятъра свири, кори ни безгласно
„живот за вас не ще и да има”.

Тъжно звучи и моята песен
силна съм и на ум я пея.
Затова, че ти си като всички други,
аз мога само да ти се присмея.

И може би никога няма да запея,
само ще се смея и ще се смея
и сред хората фалшиво ще живея
безчувствено, безумно щастливо.

А ти си като всички други,
но поне си мълчиш .
Прахта не влиза в твоите очи
Те са винаги затворени.

Нищо не виждаш и мен дори
Нищо не чувстваш и живота върви
А аз седя безмълвно вперила очи
В часовник без стрелки.

събота, 5 януари 2008 г.

Confession



Събуждам се, а не знам защо. Раздавам се, а не знам на кой. Харесваш ми, но не знам до кога. Истински ли си..покажи ми тялото си. Обичаш ли ме днес? А ще можеш ли и утре..просто ей така, нищо лично. Казваш че си истински...защо не даваш да те разрежа тогава? Искам да съм сигурна. Покажи ми душата си..имаш ли? Тя не може да е изкуствена нали...не може и да я няма!? Може да е на нисшо равнище обаче. Не ме интересува..тук си за да ме изпразниш..физически и душевно, за да мога да се събудя празна..жадна за още . Не съм цинична, просто съм откровена. Искаш да се лъжем ли? В това ли се крие тръпката, в самата игра..не обичам да лъжа, не обичам да бъда лъгана...да ми казват че всичко е наред, когато мечтите се сгромолясват пред очите ми. Какво да правя? Да ги затворя ли? Нима ще боли по-малко? Не съм малка, мога да приема реалността ..и най-важното- да живея в нея. Мога да си водя монолози...мога и нищо да не казвам. Мога и да искам да кажа много, но да не знам как. Това е! Искам да ти кажа много но не знам как..не мога.Думите засядат , не излизат. Мислите остават, никога не те забравят. Погледите ни един от друг се отклоняват, никога не се срещат. Толкова са далечни..а аз напук бягам. Защо бягам? Защото знам че и ти ще избягаш. Няма да те гоня..нека да е трудно…

Слепота




Искам да те питам..на къде си тръгнал? А къде си мислиш, че ще отидеш? Ще отидеш ли някъде изобщо или просто ще се само заблуждаваш? Лесно е..отиваш където искаш стига да не се замисляш. Замислиш ли се става трудно. Започваш да оглеждаш различните варианти, посоки. Задълбаваш се..изчезваш в мисли..коя накъде води. Чертаеш мислено карти, проекции безброй планове, които няма да се осъществят....Но ти не знаеш. Мислиш,че желанието ти е закон, победата неизбежна. Ох колко си жалък...не разбра ли че хората не контролираме съдбата си. Ако се оставяш на някакви тривиални клишета да те водят в живота, на къде отиваш? „съдбата си контролирам аз” или „само Бог може да ме съди”...всеки може да те съди по дяволите. Хората, които мразиш ..хората, които безумно обичаш и искаш да са добре те упрекват най-жестоко. Но ти продължаваш да твърдиш, че само божията воля има значение. Тук си на земята...където значение имат хората..зависиш от тях..от тяхното одобрение или неодобрение. Защо се изгубваш..не бягай, не се затваряй в себе си. Не вадя очи...само ги отварям. Искаш да разбереш нещо? Погледни се в огледалото, но не това в коридора..в другото. Това, в което не си свикнал да се гледаш. Повърхността е красива...недей да се превъзнасяш,погледни навътре! Не си гледай красивите очи...надникни вътре в тях! ... Как е? Харесва ли ти видяното? Казаха ли ти че не си щастлив? Казаха ли ти колко си празен? Всеки ден самотата е изписана на тях..обаче ти не я виждаш..криеш я от себе си. Страх те е да признаеш, че си нищожен. Никога не би признал, че си сгрешил. Предпочиташ да се бичуваш всеки ден, да носиш бремето на нещо безвъзвратно изгубено. Нещо, което не знаеш дали ще се върне дори и с божията помощ. Боли ли те? Подтискаш ли чувството? А то напира ли да излезе? Не ми отговаряй, аз знам. Изгубен си..изгубена съм. И нищо не мога да направя освен да стискам зъби..да съм студена, бездушна…