Отражение

Обзета сладострастие ...обзета от желанието да сплета тялото си с нечие друго , ново непознато, си играех замислено с косата. ... Гледайки се съсредоточено в огледалото претръпнах от странното усещане, че и някой друг от някъде ме наблюдава, наслаждава се на прелестите ми както и аз самата.... или просто ми се искаше някой да ме гледа...истината бе, че аз виждах себе си през чуждите погледи.Чрез моите очи се вглеждах в хиляди други които ми нашепваха перверзните си мисли , а аз като че ли чувствах удовлетворение , мислех си за реализацията на своите, мислех си за образа си, гледах извивките на тялото си …това мое самовглъбяване всъщност ме накара да се чувствам страшно отчуждена от себе си ...сякаш продължавах да гледам с нечии чужди очи в свое собствено все по-изкривено огледало пречупващо ме по много различни начини , виждах всеки път различна личност ...виждах това което искам . Виждах се красива..желана ... погледът ми бе по-бляскав от всякога, а устните ми алено червени.. Преличах да добре полирана восъчна статуя, замръзнала в една поза, с едно изражение...вкаменена от собствения си вид...чувствено безчувствен ,лице красиво изразително, стигащо до безиразност...ръце нежни и търсещи, но и ледено срудени...Може би те докоснаха сърцето ми което в миг замръзна , превърна се в камък с множество пукнатини ...сливащи и разкрояващи се на множество други по- малки..горещата ми кръв сякаш не успяваше да си проправи път към него и то оставаше необезпокоявано от различните неща, които изпитвах ...от различния начин, по който се чувтвах всеки път когато се погледна, когато някой друг ме погледнеше . Усещах как тялото ми истиваше дори и от най-горещите ласки. А със своите ръце не смеех и да го докосна, бяха страшно студени, не исках да го деформирам ...бях го сторила с достатъчно други вече...време бе за мен да се махна от проклетото огледало и да забравя за какво си бях мислила толкова време. Затова направих малка крачка назад.. хвърлих последен поглед на това, което си мислех че виждам . Каквото и да е било със сигурност не ми е харесало...изпитвах известно презрението към огледалото или по-скоро от това, което отразяваше .......

Тишина

Бях доста дълго сама...дори по едно време започнах да се стряскам от свистенето на вятъра. Беше ужасно, стана течение и врата силно се изпраска зад гърба ми..едва не умрях от ужас.Толкова взех да свиквам с тишината, че и най-незначителния шум ме изкарваше от кожата ми.Реших да сменя застиналата си поза и да се заслушам в тихата и нежна музика която свиреше.... действаше ми много добре,почти като афродизиак. Мислено разголвах всичките си тайни и желания, а на яве продължавах да си поставям граници мислейки си, че го правя за свое добро. Но идва време когато трапа между желанията и действията става все по-голям...какво да се прави пусти му хора..в природата ни е да се страхуваме от всичко. Истината е, че колкото повече опитваш толкова повече се осмеляваш,а този ужас от новото и непознато мигновенно изчезва. Кога ще се научим да бъдем малко по-умни и да се наслаждаваме на емоциите си вместо да ги пренебрегваме..кога ще спрем да притъпяваме желанията си. Бих се борила за реализацията и на най-абсурдните ако щеш..важното е да не сабудя някоя сутрин с усещането, че нещо ми липсва, нещо което можеше и да не ми липсва …ако бях премахнала предрасъдъците си. Слава богу вече почти не ми останаха такива. Харесвам всички, които могат да ми дадат нещо или по скоро това което искам. Звучи доста егоистично, даже развратно ако се погледне от друга страна, но това си е самата истина. Усмивката ми е застинала от доста време...успява да огрее всички….

Топла заблуда

Искаше ми се да можех да се обърна и да взема от кошчето...купа смачкани листи , писани за теб, искаше ми се да ги свържа отново в топъл силует..искаше ми се да остан а безралична към безраличието ти и за това те дарих със своето. В човек един празен и бездушен загубих си ума аз...не ме заслужаваше нито за миг,а ме притежаваше цяла вечност...карайки ме постоянно да го следвам в нереалните му пътища , плод на неговото собствено въображение-безгранично и безпочвено , откъснато от всичко истинско...

…Release me….

Лежах до човекът търгуващ със смърт... думите му кънтяха в моите уши „обичам те с мен остани, всичко ще се промени” безсрамно произнесени куп лъжи..болезнени прегръдки и молби тровеха ме от години „аз ще се променя... за теб живота си с по-добър ще сменя”...думи безпочвени на които и сам дори не вярваше,а искаше аз да повярвам Притискаше ме с ръце железни и не ме оставяше да дишам „престани остави ме” крещях гръмко...но ти не чуваше, беше заглушен от собствените си желания... не те интересуваха моите.Чувства силни, силни до болка , стигащи до отчаяние и безизходица. Сляп бе за истината, не я искаше...тя бе болезнена, реална..чувствата ти изпълнени със страст, оставяща в пламъци и най-ледената нощ. Погледът ти маниашки, остро вперен в мен, целувките ти дълбоки и болезнени, прегръдките ти силни и обсебващи. Успя да обсебиш и мен, подари ми сладки и трепетни моменти...мигновенно дадох ти и аз своите..без да питам...без да знам...без да мисля... Но безкислородието от върховна възбуждаща тръпка бързо стана натрапчиво и страскащо. Трябваше да избягам....не не издържах нито миг повече. Толкова беше невероятно всяко едно докосване, всеки един дъх...всяка една изтръгната въздишка....но не...цената бе неописуема. Искаше всичко което притежавах..моята свобода, моите емоции , моите чувства и най-съкровенни тайни. Продължаваше да стягаш примката около моята шия....позволявайки ми да дишам когато пожелаеш..разпускайки я за секунди, ти отново я стягаше рязко. Тялото ми претърпяваше гърча и бездиханността...борейки се за последната си глътка въздух...погледът ми не спираше да те обхожда...това ти доставяше неописуемо удоволствие, да виждаш как дори без въздух не свалях очи от теб.Ровех се в погледа ти и нищо не намирах..ти се ровеше в моя... и разбираше всичко. Изтръпваше целия само от мисълта че съм потънала в обятията ти и не намирам начин да се измъкна ....наслаждаваше се да..силните ти думи винаги бяха в състояние да ме спрат да те оставя. Погледът ти винаги пълен с несравнима доза трагицизъм успяваше да ме обкове..карайки ме да изпитвам вина от собственото си желание да се освободя.... накара ме да изкрещя от ужас...бясно да се опитам да сваля оковите си...да излетя на свобода и никога повече да не те срещам. Погледът ти ме докарваше до ужас...тялото ти стана все по-горещо...а моето все повече охладняваше за теб, вече не можеше да го обладаваш с едно движение...не можеше да го обуздаеш по същия начин...то бе все по-непокорно...целувките ти вече не ме докараха до възбуда, докосванията бяха като токов удар....всяко едно ме отвращаваше все повече и повече...време бе за мен да си отида..и двамата го знаехме...последен отчаян поглед прокрадна се в моя...трепереща ръка протегна се към мен...стиснах я за сбогом и изтеглих своята , а погледът ми многозначителен бързо съсредоточи се в друга точка...краката ми постепенно събраха сили да направят първата крачка..И ето бодро вече крача ...с колена все още треперещи от вълнение, очи сълзящи и сърце свито от състрадание....

...Колко странно...

Колко странно, трета седмица подред ....все едно и също. И се питам, няма ли да потъна в сън най накрая?3:49, а аз нямам никакво желание да спя. Топлото легло става все по-неудобно и ненужно, възглавницата все по твърда и безформена, а одеялото сякаш не е меко колкото преди. Даже е грапаво на моменти. Навън е страшно тихо, дори няма светлина- всичко е изгаснало и мрачно, подобно на някой филм на ужасите.Но аз продължавам да си тракам по копчетата на клавиатурата, опъвайки си от цигарата си задавам глупавите въпроси на деня, докато тя бавно свършва и огънчето й изгасва. Какво пък толкова ще си запаля друга и бавно ще издишам дима след което ще си поема нова глътка мръсен въздух.След това какво ще се случи? Нима ще ми се доспи? Едва ли. За какво да спя с отворени очи.. няма да е пълноценно според мен, да съм заспала но в същото време будна. И да си мисля че сънувам, когато всъщност съм втренчила поглед в монитора. Какво си мисля че правя всъщност...защо не спя...какво чакам да ми се случи? Нима ме е страх да се унеса..откога започнах да изпитвам ужас от покоя? Какво може да се случи с мен докато не контролирам тялото си ? Може би най-ужасното...да попадна в кошмарен сън от който да не се събудя. Утопичната идея за розовите сънища не ми допада, не вярвам в тях. Какво може да ми даде нещо което не е истинско? Нищо! Само би ми изгубило времето...времето за чакане на истинското да ми се случи. И ето седя пред монитора и чакам...чакам някой да дойде. Кой чакам и аз незнам, искам просто да е някой. Някой различен, някой мистериозен който да ми е трудно да разбера...някой който трудно би разбрал и мен.Миналото е минало, то да е тайна, тайна която и аз да не знам. Бъдещето да съществува, но да не е от значение...важно да е само настоящето или само мига, който да не ти взима , да не се рови в тайните ти и болни места, а само да ти предоставя нови преживявания с които притъпяваш мисълта за старите. Какво са те?? Нали са се случили вече...защо трябва да се помят? На кого е нужно? На мен ли- не. Ако ги нямаше сигурно сънят щеше да ми е приятен, но уви!? Той не е хубав, а преживяванията глупави и безмислени. Емоциите абсурдни дори, лишени капка разум. И ето за поредна нощ ме е страх да затворя очи, тялото ми не се отпуска, а главата ми ражда все по извратени мисли. Явно ми харесва..сигурно не мога без тях, та те са си лично мои. Не ги споделям..не че ме е срам, нали са си мои..от какво трябва да ме е срам. Без тях не мога да жиевея..това съм аз . Всичко в мен е като ново, преродено..нищо не знам за себе си, нищо не знаят и другите за мен. Разбиране е трудно да получа, но не ми и трябва...какво ще ми даде? Чувство за пълноценност? Не благодаря, не страдам от комплекси.....Колко съм ужасна, ровя се в съзнанието на хората. Колко е хубаво те да си мислят че знаят всичко за теб. Разбира се знаят, това което искам да знаят. Колко обичат да чуват гръмкия смях, да виждат лицемерната ти усмивка, да четат нотките на лукавия ти поглед. Хубаво е нали? Да виждат блясъка в очите на хората, всички го имат, но при някои е по силен. Като блясък в моите..те винаги са търсещи, но никога намиращи. Едва ли знаят какво търсят. Може би капка от абсурдната емоция ..реализация на извратените желания..и нещо повече, разкриване на още..откриване на нови неща които да желаят, чужди погледи които да пронизват...силуети които да обхождат. Пет часа без една минута и музиката продължава да свири, проникваща в мен като нежен опиат обладава всяка част от мойто тяло...Изведнъж всичко става като на забавен кадър...движенията на ръцете ми, бавните извивки на врата ми ..дали наистина чувам нещо или съм се заслушала в несъществуващ звук, възпризведен според собственото ми въображение.Просто съм сигурна че чувам нещо, мисля че виждам нещо, нещо което другите не виждат...толкова им е лесно да видят грозното, оставайки винаги слепи за красивото. Само опаковката е важна, а продукта от никакво значение. Лесно е когато нещо е трудно за разбиране просто да бъде отхвълено. Лесно е да се придържаш към приетото, нямайки достатъчно въображение за различното.Но аз винаги ще търся различното, въображението е просто моят начин да избягам от действителността. А ноща винаги ще си остане тъмна, звездите никога достатъчно ясни, но не ме интересува- аз вече не гледам към тях.