Господарка

Това съм аз принцеса обкована в злато
Това съм аз робиня с диаманти около врата
Това съм аз църкиня лежаща пред изящния дворец
И дете аз съм плачещо за своя леден сладолед

И съм волна колкото птица в клетка от мечти
И съм силна само в своите плачещи очи
И вирея като диво цвете в самотната тълпа
С поглед вперен в слънце-трепти прогнилото сърце

И живея в очите на незрящите, на глухите в ушите
Изгубила дъха си, изплакала пороя си....
И крача из просторния дворец на ледена кралица
Изгубила моща си, убила любовта си

И това съм аз принцеса обкована в злато
Но робиня съм с диаманти около врата
И защо лежа сама пред пищния дворец
И защо тъжа като дете- не получило своя леден сладолед

For U

Твоя крясък мъчен във мания превръща всеки блян
И с мислите, сълзите ми безумни вечно си облян
Докрай докрай, бъди със мен във този рай със дявола начело
Докрай докрай, сбръчкай твоето лице обезличено

Скръб, омерзение- има ли за теб значение
В болката апатия- за живите очи настъпи смърт
Ангела, разкъса звяр и каза той без глас:
"Не плачи фалшиво, иронично- и в болката ти има чар!"

Чар на дявола крилат и феникс във калта убит
Някой открадна чуждите крила- той е прокълнат
Някой той ще бъде, чиито дом е самият ад
Някой летящ в горящото небе от сласт

Този някой моли се сега на колене
Изрича думички отровни- хванал двете ми ръце
Моли се ангелски тъжовно стиснал свитото ми сърце
Моли се обвит във скръбта си като мъничко дете

Среднощ

Незнам какво искам да ми се случва, но каквото и да ми се случи не може да ме трогне. Толкова съм изгубила тръпката си за живот. АЗ знам ,че това което искам да ми се случи просто ми се е случвало и няма да ми се случи повече... нито сега, нито после - никога. И незнам дали искам...дали мога да го преживея пак по същия начин, но без да ме боли. И дали искам да преживявам нещо, което ще ме измъчва...но ще ми върне стимулада живея чрез емоциите. Да чувствам, да обичам, да мразя. Сега съм камък с капризи който само иска..и неще никак да дава нищо и на никой. Толкова съм празна, че няма какво да дам нали? Просто устроена, твърда консистенция, която дори не помни какво е било преди за да се затрогне. Преди е това което искам да е днес, . Преди е това което няма да се върне. И аз навсякъде винаги ще търся своето преди ама сега, докато не разбера истинския смисъл на думата никога и не разбера какво значи никога за моето кратко битие. Толкова съм насила разчувствана пишейки това, което съм писала хиляди пъти досега. От начало беше истинско...сега насила сълзи, насила вдъхноение, фалшиво но със затрогващ смисъл за моята изживяна, недоизживяна драма. Силно безсилие , породено от простата истина. Истината, че трябва дапродължа и да не се обръщам никога, към никого, който бе ме изпразнил преди вече много години... които ще стават още повече . Години носещи спомени още по-далечни и все тъй изпепеляващи и болни. Години носещи само един лик, една усмивка и душа. Години които нарочно не искат да ме излекуват. Години които ме насилват да отида на друго място, по сиво от моя фантасмагорен, емоционален свят. Време, което руши пейзажа ми с очи и сърце трептящо оцветен. Пейзажа на мойта любов, на моя живот безжизнен без нея. Пейзаж опозорен от дима на поредната цигара... пейзаж уплашен от сбръчканото ми изгрубяло лице-мръщещо се след всяка дръпка . И като кукла без конци радвам се на.. – нищо. И виждам красотата пак във същото нищо. И не чувствам нищо.. безчувствена за всичко сред хора изживяващи нелепост в моите очи. И живота е наказанието за техните емоции. Мойта апатия е наказание за всеки, без за мен. Моето спокойствие ... моя съд душевен. Моето щастие сред нещастието. Моя живот затворен в мен и моя компютър...затворен в компютъра и мойто аз........

Като черна смърт превиваш се ,
Пълзиш по мръсното от прах стъпало...
Като слънце зимно с назъбени лъчи
Целуваш ме и оставяш рани

А аз към теб гледам със усмивка
Стоплена от студените лъчи
А аз ту се смея ту плача
Със замръзнали сълзи

Ледена кралица облечена в бяла рокля
С груби перелини...
Крачи по поляна от трендафили
А лицето пъстро като тях ...в сърцето лед..

Поляната лежи заспала под пустия прозорец
Който вятъра поклаща..
Прозорец на който никой никога не се е показвал
Пердета жълти които лъчите никога не са огрявали

Мирис на старо, който винаги се носи
От покритите с парцали мебели
Гали старите портрети на забравени лица
Приели като гост- цвета на времето

Няма го хаоса, няма го живота
Няма кой праха от стария килим да съживи
Няма кой във мръсното огледало
Лика си дори да отрази..