Момчето се питаше накъде отива света и беше впил нокти в отрова която владееше и деня и нощта. Сладка и гореща страстна като дъха на утринта. Крепеше живота му и слагаше край на страха. Протягаше ръката си но не за да докосне, отваряше очите си но не за да прозре. Смисъла в него си беше отишъл и той безмълвно преследваше сянката си. Тази в която сам се бе превърнал.И можеше ли някога да си прости това което си причиняваше. И можеше ли някой поне за миг да го съжали и ръка топла към него да протегне. Чудовища наместо хора изпълваха деня му. Той бягаше и бягаше, отнасяше се на друго място. Споделяше мислите си с демони. Слушаше песните им изгаряше в ръцете им като падаща звезда летяща към необятното. Никога не разбираше езика на хората. Той бе глух за истината. Никой не чуваше гласа му. Всички виждаха само сянка обладана от злото. Въздуха бе отрова за него, земята нечиста, дома му озлобен към самия него. Стените се мръщеха и го гледаха с кървава ярост. Него го беше страх викаше удряше по тях. Те го душаха...леглото го поглъщаше. „къде ме водиш крещеше той по нищото” . Всички го гледаха сякаш беше луд, бягаха от него беше ги страх. Самотник и нещастник...наркоман с безцветен лик и пъстри картини в главата си. Дъгата ставаше все по цветна когато затвореше очи. Леглото се носеше във въздуха. Усещаше хладния бриз на белите облаци. Минаваха през пръстите му, нежно го галеха и за миг оживяха. Нашепваха му нежност. Караха го да се чувства смислен. И тогава виждаше светлия тунел, лика на светец. Виждаше ръка протегната към него виждаше обич,виждаше съжаление „ела синко мой, този свят не те заслужава” . Той бе твърде опустошен за него, твърде празен за да бъде истински, твърде лош за деликатността от която беше изтъкан. О не! Какво става? Той полетя надолу, отдалечи се от красотата и видя земята. Тази земя заради която изгуби себе си. Той се връщаше с бясна скорост. Тежестта в гърдите му ставаше все по голяма...потеше се, сърцето му биеше като църковна камбана силно и тежко. Изпадна в дълбок сън...кошмара го обземаше. Черният пушек се провираше измежду пръстите му...пълзеше по тялото му като змия. Наслада му доставяше всеки допир. Сваляше дрехите му, възбуждаше го. Той започваше да стене и да се поти... това за него бе женска ръка страстна и гореща. Караше го да се превива и сумти. Отваряше очи но не виждаше, усещаше само силни вълни по тялото си. Удоволствието го беше обладало...получаваше без брой оргазми, крещеше трепереше. Последна глътка въздух, последен стон озари нощта. Последна капка пот напои майката земя. И в миг тялото му на земята се стовари. Гърдите му последна въздишка изтръгнаха и той полетя към вечността . Лежеше сега безплътен и спокоен. Бръчките от мъка загладени бяха веч и душата в покой. Бе се отървал от тази жестокост този кошмар...
