По-хубаво от това неще и да има- сляп да си като къртица с избодени очи...копаеща мършавия си тунел по инерция, защото всички други така правят. Стараеща се да изгриза корените на всичко с труд и любов посадено..и всички други правят досущ като нея...Рушат и рушат и мислят, че утре пак ще има. Но не няма да има, те не ядат плодовете,а унищожават корените....
(надявам се разбрахте кои са кьоравите къртици..)
Вятъра поклащаше пожълтелите листа...чуваше се мелодия на хармоника, спокойна, тиха и истинска. Хармонията обземаше влажните тротоари на неизвестния парк,свиреше неизвестната мелодия на неизвестния творец, скрит някъде навътре сред съсухрените дървета. А той свиреше и свиреше на своята хармоника, и беше истински, и незабележим там някъде навътре, надалече. Толкова беше жива неговата песен. Никой не го виждаше, но само някои го чуваха. И все пак никой не се заслушваше. Толкова му беше все едно , мелодията се носеше свободно заедно с вятъра. Той беше толкова спокоен. Знаеше, че никои не го слуша. Никой освен едно мъничко дете. Седнало на пейката в парка без ритмично поклащо глава. Мислеше за нещо съвсем друго и дори и не се интересуваше кой свири. Свири ли някой изобщо или вятъра се прокрадва измежду падналите листа...А мелодията беше истинска ..лишена от всякакъв кич, излишна естетика, прекалена мелодичност. Просто мелодия ...та това е просто парк.
Тротоарите бяха почернели от есенната влага, листата се търкаляха в очакване на тежкия проливен дъжд, който ще ги срасне с циментовия паваж. Дъждът, който ще измие светът. Но дали като завали светът ще се промени, дали ще станем по добри – мислеше едно шест годишно момиченце.Дали водата ще открие красотата на нещо тъй дълбоко скрито...докато си мислеше дъждът се усилваше и не спираше да се сипе неуморно от небето. Не спираше да свири и някой навътре в гората. Те бяха само двамата... Той свиреше за нея, а тя го слушаше в екстаз. Хора тичаха и на забавен кадър прехвърчаха пред очите й. Толкова ги беше страх от дъжда ...използваха вестници, чанти .. какво ли не за да се скрият. Каква лудост..мислеше си тя, гледайки измокрените хора, които безотказно се опитваха да запазят поне една единствена част от себе си суха, а тя се опитваше да бъде неопетнена. Стоеше под дъжда, искаше да е колкото се може по-мокра, пречистена..А човекът отвъд гората я омайваше със свойта простота и безумност. Тя вече знаеше на кой свиреше. Тя обожаваше музиката лишена от всякаква сложност, изразите лишени от преувеличеност , късите и истински фрази....
Тъжно е да си артист на необятна сцена..с невежа аудитория. Да даваш всичко от себе си за група неблагодарници търсещи кича... Меркантилни създания, които оценяват само количеството... Качеството остава в дълбока забрава на някоя предишна сцена...Стотици години преди да ни има. Времена когато хората са давали всичко от себе си и не са искали нищо в замяна. Не е вярно, че хората не са такива каквито изглеждат. Напротив! Те са точно такива...просто ни трябва малко повече наблюдателност за да проникнем в материалната им душичка.... Можеш и с затворени очи да ги разбереш, но те теб никога. Ти си толкова странен за тях, възгледите ти навярно са утопични... прекалено превъзнесени за суровата душевност на измамника.... Погледът ти прекалено търсещ за техния презадоволен, повърхностен и дори без блясък вече. Искрицата в техните очи я няма ...те са получили всичко и вече няма за какво да мечтаят. А приятельо мой винаги ще ме озаряваш с твоите търсещи очи... замечтан поглед, бягащ от действителността... Къде си като те няма? На някое по-добро място нали? Моля те върни се...ако не си на техния свят никога няма да можеш да ги пребориш. А може би не трябва да ги бориш. Остави ги да те смачкат и да се самоунищожат от собствената си алчност. Ти приятельо мой от високо няма да паднеш, няма да те боли. Пари няма да изгубиш, защото никога не си ги имал. Гледай и себе си да не изгубиш, че тогава връщане назад няма. Друг „ти” няма да има...ти си само един и си страшно ценен за този свят...и най вече за тях..Част от хранителната верига на живота си ....да и ти си най-долу. Някой друг е вече на върха. Но ти си плъх...предназначен си за чужда храна. Не би трябвало да чувстваш....Очичките на всяка дребна твар блещукат живо. И това се пак не значи че тя не трябва да умре. Това е всеобщата грешка, че вярваме в доброто, вярваме , че е чест да си „цвете сред бурени”, но красивите цветя растат само на много високо, пусто...по места без бурени. Най-плодотворната почва в низините се оказва най-коварна...затова бъди красиво цвете, но само едно и то по скалите....
Видях те, изгледаше ми толкова познат
висока тъмна сянка сгушена във всеки ъгъл
но кой те накара да бягаш, кой те превърна
в проста и бездушна фигура. ...
Бягаш! А имаш ли сила за това?
Спираш!A имаш ли смелост да се обърнеш?
Имаш ли воля да се бориш без да паднеш?
Нямаш!Тогава продължавай да тичаш.
Никога недей да спираш. Защо спря?
Тичай! Докато въздуха ти свърши.
Тичай! Докато силата ти отлети
Тичай! Докато смъртта затвори твоите очи.
Искаш да се върнеш? Искаш да се бориш?
Съжалявам! Побеждават само най-силните
А ти отиде твърде далеч от себе си
Остави реалността бавно да се изплъзне
Тих ден не си до мен,
а вятъра с тъга долита
раздухва прахта, сълзят очите
Проглежда във миг тъмнината.
Часовник без време отчита ни дните,
минаващи се тъй безмълвно.
А вятъра свири, кори ни безгласно
„живот за вас не ще и да има”.
Тъжно звучи и моята песен
силна съм и на ум я пея.
Затова, че ти си като всички други,
аз мога само да ти се присмея.
И може би никога няма да запея,
само ще се смея и ще се смея
и сред хората фалшиво ще живея
безчувствено, безумно щастливо.
А ти си като всички други,
но поне си мълчиш .
Прахта не влиза в твоите очи
Те са винаги затворени.
Нищо не виждаш и мен дори
Нищо не чувстваш и живота върви
А аз седя безмълвно вперила очи
В часовник без стрелки.
Събуждам се, а не знам защо. Раздавам се, а не знам на кой. Харесваш ми, но не знам до кога. Истински ли си..покажи ми тялото си. Обичаш ли ме днес? А ще можеш ли и утре..просто ей така, нищо лично. Казваш че си истински...защо не даваш да те разрежа тогава? Искам да съм сигурна. Покажи ми душата си..имаш ли? Тя не може да е изкуствена нали...не може и да я няма!? Може да е на нисшо равнище обаче. Не ме интересува..тук си за да ме изпразниш..физически и душевно, за да мога да се събудя празна..жадна за още . Не съм цинична, просто съм откровена. Искаш да се лъжем ли? В това ли се крие тръпката, в самата игра..не обичам да лъжа, не обичам да бъда лъгана...да ми казват че всичко е наред, когато мечтите се сгромолясват пред очите ми. Какво да правя? Да ги затворя ли? Нима ще боли по-малко? Не съм малка, мога да приема реалността ..и най-важното- да живея в нея. Мога да си водя монолози...мога и нищо да не казвам. Мога и да искам да кажа много, но да не знам как. Това е! Искам да ти кажа много но не знам как..не мога.Думите засядат , не излизат. Мислите остават, никога не те забравят. Погледите ни един от друг се отклоняват, никога не се срещат. Толкова са далечни..а аз напук бягам. Защо бягам? Защото знам че и ти ще избягаш. Няма да те гоня..нека да е трудно…
Искам да те питам..на къде си тръгнал? А къде си мислиш, че ще отидеш? Ще отидеш ли някъде изобщо или просто ще се само заблуждаваш? Лесно е..отиваш където искаш стига да не се замисляш. Замислиш ли се става трудно. Започваш да оглеждаш различните варианти, посоки. Задълбаваш се..изчезваш в мисли..коя накъде води. Чертаеш мислено карти, проекции безброй планове, които няма да се осъществят....Но ти не знаеш. Мислиш,че желанието ти е закон, победата неизбежна. Ох колко си жалък...не разбра ли че хората не контролираме съдбата си. Ако се оставяш на някакви тривиални клишета да те водят в живота, на къде отиваш? „съдбата си контролирам аз” или „само Бог може да ме съди”...всеки може да те съди по дяволите. Хората, които мразиш ..хората, които безумно обичаш и искаш да са добре те упрекват най-жестоко. Но ти продължаваш да твърдиш, че само божията воля има значение. Тук си на земята...където значение имат хората..зависиш от тях..от тяхното одобрение или неодобрение. Защо се изгубваш..не бягай, не се затваряй в себе си. Не вадя очи...само ги отварям. Искаш да разбереш нещо? Погледни се в огледалото, но не това в коридора..в другото. Това, в което не си свикнал да се гледаш. Повърхността е красива...недей да се превъзнасяш,погледни навътре! Не си гледай красивите очи...надникни вътре в тях! ... Как е? Харесва ли ти видяното? Казаха ли ти че не си щастлив? Казаха ли ти колко си празен? Всеки ден самотата е изписана на тях..обаче ти не я виждаш..криеш я от себе си. Страх те е да признаеш, че си нищожен. Никога не би признал, че си сгрешил. Предпочиташ да се бичуваш всеки ден, да носиш бремето на нещо безвъзвратно изгубено. Нещо, което не знаеш дали ще се върне дори и с божията помощ. Боли ли те? Подтискаш ли чувството? А то напира ли да излезе? Не ми отговаряй, аз знам. Изгубен си..изгубена съм. И нищо не мога да направя освен да стискам зъби..да съм студена, бездушна…
