Луд ли си

Момчето се питаше накъде отива света и беше впил нокти в отрова която владееше и деня и нощта. Сладка и гореща страстна като дъха на утринта. Крепеше живота му и слагаше край на страха. Протягаше ръката си но не за да докосне, отваряше очите си но не за да прозре. Смисъла в него си беше отишъл и той безмълвно преследваше сянката си. Тази в която сам се бе превърнал.И можеше ли някога да си прости това което си причиняваше. И можеше ли някой поне за миг да го съжали и ръка топла към него да протегне. Чудовища наместо хора изпълваха деня му. Той бягаше и бягаше, отнасяше се на друго място. Споделяше мислите си с демони. Слушаше песните им изгаряше в ръцете им като падаща звезда летяща към необятното. Никога не разбираше езика на хората. Той бе глух за истината. Никой не чуваше гласа му. Всички виждаха само сянка обладана от злото. Въздуха бе отрова за него, земята нечиста, дома му озлобен към самия него. Стените се мръщеха и го гледаха с кървава ярост. Него го беше страх викаше удряше по тях. Те го душаха...леглото го поглъщаше. „къде ме водиш крещеше той по нищото” . Всички го гледаха сякаш беше луд, бягаха от него беше ги страх. Самотник и нещастник...наркоман с безцветен лик и пъстри картини в главата си. Дъгата ставаше все по цветна когато затвореше очи. Леглото се носеше във въздуха. Усещаше хладния бриз на белите облаци. Минаваха през пръстите му, нежно го галеха и за миг оживяха. Нашепваха му нежност. Караха го да се чувства смислен. И тогава виждаше светлия тунел, лика на светец. Виждаше ръка протегната към него виждаше обич,виждаше съжаление „ела синко мой, този свят не те заслужава” . Той бе твърде опустошен за него, твърде празен за да бъде истински, твърде лош за деликатността от която беше изтъкан. О не! Какво става? Той полетя надолу, отдалечи се от красотата и видя земята. Тази земя заради която изгуби себе си. Той се връщаше с бясна скорост. Тежестта в гърдите му ставаше все по голяма...потеше се, сърцето му биеше като църковна камбана силно и тежко. Изпадна в дълбок сън...кошмара го обземаше. Черният пушек се провираше измежду пръстите му...пълзеше по тялото му като змия. Наслада му доставяше всеки допир. Сваляше дрехите му, възбуждаше го. Той започваше да стене и да се поти... това за него бе женска ръка страстна и гореща. Караше го да се превива и сумти. Отваряше очи но не виждаше, усещаше само силни вълни по тялото си. Удоволствието го беше обладало...получаваше без брой оргазми, крещеше трепереше. Последна глътка въздух, последен стон озари нощта. Последна капка пот напои майката земя. И в миг тялото му на земята се стовари. Гърдите му последна въздишка изтръгнаха и той полетя към вечността . Лежеше сега безплътен и спокоен. Бръчките от мъка загладени бяха веч и душата в покой. Бе се отървал от тази жестокост този кошмар...

Home sweet home

Слънцето изгрява,във водата се стопява

Ледено студено и някак си сломено.

Нито лъч, нито светлина дарява ми във този ден

Замръзнало кълбо скрежта сутрешна стопява

Лъчи красиви и многоцветни отвъд залостения ми прозорец

А около мен стени цветни но враждебни

Часовник без срелка, изстрелва кукувица без глава

И тя кука ли кука, все едно дошъл е края на света

И раздуха прахта насъбрала се през вечността

Птици ужасени взираха се в своита сродница без глава

Изразяваха съчуствие с печална песен на уста

И пърхаха с крила около моя дом без врата

Дявола беше в моята глава, аз бях убийцата на светостта

Аз бях негова любовница и дъщеря

Аз бях негово вдъхновение и превъплъщение

Виждах го ту с любов ту с презрение

А той за мен бе отровно опиянение, а той за мен бе

Отвръщение затворено в шарките на четири стени...

За него

Срещнах те случайно и в миг света се промени.

Палаво и странно погледа ти мен плени

Отворих бляскави очи,но не

разбрах как във мен се влюби ти.

Усмихваш се, усмихвам се на болката напук

Но се вижда във очите как тъгата разделя ни един от друг.

Отиваш си, забравям те, но във филм някой друг

Днес без тебе аз не мога и искам, но не мога с друг

Когато главата досандница на сърцето стане, ще преброя до три

И със затворени очи любимата си песен ще запея.

Макар и тъжна тя душата ми погалва

Макар и тъжна ще продължавам да я пея.

Макар и тъмно очите си затворени ще задържа

И ще продължавам да броя и да броя

Докато всичката си мъка безследно залича...

Малко Астрологийка

Черна Луна в Скорпион

Черната Луна в Скорпион е едно от най-силните и опасни положения на Лилит в Зодиака. Човек с такова положение е подложен на силни съблазни и може да се чувства като марионетка в ръцете на съдбата. Често ще изпитва удари върху психиката си, което ще предизвиква пълната и трансформация. Той е склонен към самоубийство, изпитва непреодолимо привличане към всичко тъмно и окултно, към магията и опит с ниски астрални същности. Може да заслужи славата си на убиец, маниак или тежко болен психически човек.

Кармически Лилит в Скорпиона показва човек, който в минали инкарнации е бил черен магьосник, престъпник, сексуален маниак или бандит. Той може съзнателно да прави хората жертви на тези си наклонности.

У човек с Лилит в Скорпион може да е поразен пикочния мехур, правото черво, уретерите, половите органи и жлезите с вътрешна секреция.
Смърт може да настъпи от удавяне, отравяне с течности, венерически болести и отмъстителни врагове.

Преработването на Лилит никак не е лесно. На първо ниво всякакви промени / брак, развод, уволнение или постъпване на работа / ще предизвикват в него устойчиви фобии, съпроводени с чувство на мистичен ужас и усещането за пълна невъзможност да се защити. Кризите се изживяват дълбоко и емоционално, макар и да не е склонен да споделя. Хората, които го обкръжават, като че ли са подбирани по това, доколко може да ги понася. Лошите мисли или думи на такъв човек, винаги достигат този към когото са отправени и му причиняват зло. Проклятието на човек с Черна Луна в Скорпион е страшно.

При задълбочено преработване човек започва да възприема своите психологически кризи като етап на вътрешно духовно развитие. Той добре чувства магията на вещите, на хората, на местата. Може да възприема астрала и има възможност да управлява света по магически начин.

По-хубаво от това неще и да има- сляп да си като къртица с избодени очи...копаеща мършавия си тунел по инерция, защото всички други така правят. Стараеща се да изгриза корените на всичко с труд и любов посадено..и всички други правят досущ като нея...Рушат и рушат и мислят, че утре пак ще има. Но не няма да има, те не ядат плодовете,а унищожават корените....

(надявам се разбрахте кои са кьоравите къртици..)

Есен

Вятъра поклащаше пожълтелите листа...чуваше се мелодия на хармоника, спокойна, тиха и истинска. Хармонията обземаше влажните тротоари на неизвестния парк,свиреше неизвестната мелодия на неизвестния творец, скрит някъде навътре сред съсухрените дървета. А той свиреше и свиреше на своята хармоника, и беше истински, и незабележим там някъде навътре, надалече. Толкова беше жива неговата песен. Никой не го виждаше, но само някои го чуваха. И все пак никой не се заслушваше. Толкова му беше все едно , мелодията се носеше свободно заедно с вятъра. Той беше толкова спокоен. Знаеше, че никои не го слуша. Никой освен едно мъничко дете. Седнало на пейката в парка без ритмично поклащо глава. Мислеше за нещо съвсем друго и дори и не се интересуваше кой свири. Свири ли някой изобщо или вятъра се прокрадва измежду падналите листа...А мелодията беше истинска ..лишена от всякакъв кич, излишна естетика, прекалена мелодичност. Просто мелодия ...та това е просто парк.

Тротоарите бяха почернели от есенната влага, листата се търкаляха в очакване на тежкия проливен дъжд, който ще ги срасне с циментовия паваж. Дъждът, който ще измие светът. Но дали като завали светът ще се промени, дали ще станем по добри – мислеше едно шест годишно момиченце.Дали водата ще открие красотата на нещо тъй дълбоко скрито...докато си мислеше дъждът се усилваше и не спираше да се сипе неуморно от небето. Не спираше да свири и някой навътре в гората. Те бяха само двамата... Той свиреше за нея, а тя го слушаше в екстаз. Хора тичаха и на забавен кадър прехвърчаха пред очите й. Толкова ги беше страх от дъжда ...използваха вестници, чанти .. какво ли не за да се скрият. Каква лудост..мислеше си тя, гледайки измокрените хора, които безотказно се опитваха да запазят поне една единствена част от себе си суха, а тя се опитваше да бъде неопетнена. Стоеше под дъжда, искаше да е колкото се може по-мокра, пречистена..А човекът отвъд гората я омайваше със свойта простота и безумност. Тя вече знаеше на кой свиреше. Тя обожаваше музиката лишена от всякаква сложност, изразите лишени от преувеличеност , късите и истински фрази....

Тъжно е да си артист на необятна сцена..с невежа аудитория. Да даваш всичко от себе си за група неблагодарници търсещи кича... Меркантилни създания, които оценяват само количеството... Качеството остава в дълбока забрава на някоя предишна сцена...Стотици години преди да ни има. Времена когато хората са давали всичко от себе си и не са искали нищо в замяна. Не е вярно, че хората не са такива каквито изглеждат. Напротив! Те са точно такива...просто ни трябва малко повече наблюдателност за да проникнем в материалната им душичка.... Можеш и с затворени очи да ги разбереш, но те теб никога. Ти си толкова странен за тях, възгледите ти навярно са утопични... прекалено превъзнесени за суровата душевност на измамника.... Погледът ти прекалено търсещ за техния презадоволен, повърхностен и дори без блясък вече. Искрицата в техните очи я няма ...те са получили всичко и вече няма за какво да мечтаят. А приятельо мой винаги ще ме озаряваш с твоите търсещи очи... замечтан поглед, бягащ от действителността... Къде си като те няма? На някое по-добро място нали? Моля те върни се...ако не си на техния свят никога няма да можеш да ги пребориш. А може би не трябва да ги бориш. Остави ги да те смачкат и да се самоунищожат от собствената си алчност. Ти приятельо мой от високо няма да паднеш, няма да те боли. Пари няма да изгубиш, защото никога не си ги имал. Гледай и себе си да не изгубиш, че тогава връщане назад няма. Друг „ти” няма да има...ти си само един и си страшно ценен за този свят...и най вече за тях..Част от хранителната верига на живота си ....да и ти си най-долу. Някой друг е вече на върха. Но ти си плъх...предназначен си за чужда храна. Не би трябвало да чувстваш....Очичките на всяка дребна твар блещукат живо. И това се пак не значи че тя не трябва да умре. Това е всеобщата грешка, че вярваме в доброто, вярваме , че е чест да си „цвете сред бурени”, но красивите цветя растат само на много високо, пусто...по места без бурени. Най-плодотворната почва в низините се оказва най-коварна...затова бъди красиво цвете, но само едно и то по скалите....