Господарка

Това съм аз принцеса обкована в злато
Това съм аз робиня с диаманти около врата
Това съм аз църкиня лежаща пред изящния дворец
И дете аз съм плачещо за своя леден сладолед

И съм волна колкото птица в клетка от мечти
И съм силна само в своите плачещи очи
И вирея като диво цвете в самотната тълпа
С поглед вперен в слънце-трепти прогнилото сърце

И живея в очите на незрящите, на глухите в ушите
Изгубила дъха си, изплакала пороя си....
И крача из просторния дворец на ледена кралица
Изгубила моща си, убила любовта си

И това съм аз принцеса обкована в злато
Но робиня съм с диаманти около врата
И защо лежа сама пред пищния дворец
И защо тъжа като дете- не получило своя леден сладолед

For U

Твоя крясък мъчен във мания превръща всеки блян
И с мислите, сълзите ми безумни вечно си облян
Докрай докрай, бъди със мен във този рай със дявола начело
Докрай докрай, сбръчкай твоето лице обезличено

Скръб, омерзение- има ли за теб значение
В болката апатия- за живите очи настъпи смърт
Ангела, разкъса звяр и каза той без глас:
"Не плачи фалшиво, иронично- и в болката ти има чар!"

Чар на дявола крилат и феникс във калта убит
Някой открадна чуждите крила- той е прокълнат
Някой той ще бъде, чиито дом е самият ад
Някой летящ в горящото небе от сласт

Този някой моли се сега на колене
Изрича думички отровни- хванал двете ми ръце
Моли се ангелски тъжовно стиснал свитото ми сърце
Моли се обвит във скръбта си като мъничко дете

Среднощ

Незнам какво искам да ми се случва, но каквото и да ми се случи не може да ме трогне. Толкова съм изгубила тръпката си за живот. АЗ знам ,че това което искам да ми се случи просто ми се е случвало и няма да ми се случи повече... нито сега, нито после - никога. И незнам дали искам...дали мога да го преживея пак по същия начин, но без да ме боли. И дали искам да преживявам нещо, което ще ме измъчва...но ще ми върне стимулада живея чрез емоциите. Да чувствам, да обичам, да мразя. Сега съм камък с капризи който само иска..и неще никак да дава нищо и на никой. Толкова съм празна, че няма какво да дам нали? Просто устроена, твърда консистенция, която дори не помни какво е било преди за да се затрогне. Преди е това което искам да е днес, . Преди е това което няма да се върне. И аз навсякъде винаги ще търся своето преди ама сега, докато не разбера истинския смисъл на думата никога и не разбера какво значи никога за моето кратко битие. Толкова съм насила разчувствана пишейки това, което съм писала хиляди пъти досега. От начало беше истинско...сега насила сълзи, насила вдъхноение, фалшиво но със затрогващ смисъл за моята изживяна, недоизживяна драма. Силно безсилие , породено от простата истина. Истината, че трябва дапродължа и да не се обръщам никога, към никого, който бе ме изпразнил преди вече много години... които ще стават още повече . Години носещи спомени още по-далечни и все тъй изпепеляващи и болни. Години носещи само един лик, една усмивка и душа. Години които нарочно не искат да ме излекуват. Години които ме насилват да отида на друго място, по сиво от моя фантасмагорен, емоционален свят. Време, което руши пейзажа ми с очи и сърце трептящо оцветен. Пейзажа на мойта любов, на моя живот безжизнен без нея. Пейзаж опозорен от дима на поредната цигара... пейзаж уплашен от сбръчканото ми изгрубяло лице-мръщещо се след всяка дръпка . И като кукла без конци радвам се на.. – нищо. И виждам красотата пак във същото нищо. И не чувствам нищо.. безчувствена за всичко сред хора изживяващи нелепост в моите очи. И живота е наказанието за техните емоции. Мойта апатия е наказание за всеки, без за мен. Моето спокойствие ... моя съд душевен. Моето щастие сред нещастието. Моя живот затворен в мен и моя компютър...затворен в компютъра и мойто аз........

Като черна смърт превиваш се ,
Пълзиш по мръсното от прах стъпало...
Като слънце зимно с назъбени лъчи
Целуваш ме и оставяш рани

А аз към теб гледам със усмивка
Стоплена от студените лъчи
А аз ту се смея ту плача
Със замръзнали сълзи

Ледена кралица облечена в бяла рокля
С груби перелини...
Крачи по поляна от трендафили
А лицето пъстро като тях ...в сърцето лед..

Поляната лежи заспала под пустия прозорец
Който вятъра поклаща..
Прозорец на който никой никога не се е показвал
Пердета жълти които лъчите никога не са огрявали

Мирис на старо, който винаги се носи
От покритите с парцали мебели
Гали старите портрети на забравени лица
Приели като гост- цвета на времето

Няма го хаоса, няма го живота
Няма кой праха от стария килим да съживи
Няма кой във мръсното огледало
Лика си дори да отрази..

My precious monologue....

Времето лети а аз опитвам се да завърша един стих

От мислите затворени във мен

Те седят и до мен на стола

И бягат от думите

Стоят и слушат хората, които ме опрекват

И аз лежа до тях и си мисля за светло-синия океан

И за големи кит , който маха със опашка сред кристаните води

За голямото чудовище, само сред изяществото на природата

За съществото което плува цял живот във самота и е спряло да си почине

До бреговете на някой безлюден остров

Подължавам да оцветявам пъстрите картини, слушайки укорите на „по-земните” от мен

А те се радват на черно-белия си шедьовър

На живота си нарисуван с молиф от сив графит

И смеят се на моя свят

Изтъкан от живот и фантасмагория

Затова започвам живота си наново с „имало едно време едно момиче” , което никой не познавал

Имало едно време една радост, която хвърчи заедно с листата на есен и плува с делфините

Once upon a time there was a girl swimming with the dolphins

Once upon a time there was a girl unknown to all the rest

Once a in an year she was telling fairytales so the sun can fall a sleep

She was dancing in the grass until the flowers bloom

She was singing with her eyes until the moon spreads its light

And all the time looking for the words to reveal her past

Her dreams were immortal, unlike her memory

She recalls.

Unlike her imaginary friends she ignores

Memory seemed best, when lost

World seemed harmless in her nutty mind

Written on her curved smile and distorted face

She looked crazy when not asleep

She looked thoughtful when staring at the empty bottles

But actually she was just staring -not thinking at all

Her friends didn’t think she was crazy, because she had none

soulless mates showed their love by staying with her

Her friends were happy because she was digging a hole

For her dead sparrow

Nature seems to enjoy the buried carcass

Grass seems to blossom in the stinking soil

The girl likes it, when drinking from the muddy spring

The girl likes it when she feels the sharpened beams towards her skin

And she was most happy amongst her normal classmates

They felt almost ill-fated when they were around the girl with the ridiculous smile

The girl with the ailing dreams

But she was overwhelmed by their pity

Why were they sorry for her, when she was the happiest

Oh God! Why do you separate me from everyone you get me close to

And why do you wish to make me hurt for all the things I can’t have.

My extra sociability makes me feel like an outcast…

Oh dear God! How insensitive of you…

But I know… you shouldn’t make me cry cuz the second flood is at hand

Then God you’ll have to think how to save the world .

This sucks huh?!

Please don’t hurt me. Can’t you at least once punish my tormentors?

Promise to make the people believe in you… if do this for me

If not- then I’ll have to say goodbye to my faith

Today unlike the other days I feel very relaxed ... maybe even slack

Almost like a gut….

That’s not bad. Besides the weather today sucks. It’s so dark, so cold.

People are frightened to death of the winter and the streets are alone

I have their faith….have to bear all the people passing through my faceless pavement. I have to bear all of them eroding my surface. For the streets it might be just surface, but

for me is more like interior. And it seems too ruff, that’s why they are wearing shoes.

Oh shit I feel so disgusted by the trash

Rolling furiously over my head…. Braiding in my

Raven tress

And all of these unknown faces impaired

My nameless grace

My everlasting romance....and neverending sorrow

Стоим двамата спокойни

Един до друг

Отворили очи широки

Пред куп цигари - загасени

Лежим двамата покойни

В уюта на тясната ти стая

Пред светлините на

Цветния монитор

Ту плачем, ту се смеем

Сълзи търкалят се

в боклуци...

..куп цигари в

препълнения пепелник

и пием сладко и горчиво

с пяна от сапун

и капки по брадичката ти

пълзят прозрачни

в кристал..

ти можеш с погледа си да ме

разплачеш

ти можеш с тънки нотки звуци

да ме разтопиш

да пълзя по голия ти крак

и да виждам светло и

по- мрачно част от твоя

свят

с поглед топъл обърнат си

към теб

с думи глухи крещиш

за свобода и продължаваш

все напред

мрачната ти есен хвърля

своите листа

светлия ти лик събира

пролетта във една ръка

и си топъл колкото самото

слънце

и замръзва от тебе и студа

щом усмивка няма твоята

уста

затова красив бъди, добър

и нежен там под острата брада,

за да караш белезите да се

смеят , докато бузите

румеят редом със смеха

и щастие рисувай

в кафевите очи

а болката кръсти на мен

излей я от сърце по мокрите ми

бузи

после ги избърши с

вълнения си ръкав

и ми кажи колко красива съм

усмихната

и ще се смея заедно с теб

и ще пея песен пред вратата

като сянка ще се нижа в дъха ти

които топли вечно

и няма години да ми стигнат

за теб да пиша приятельо мой

и няма думите да събера в ред

пред вида на твоя силует

и ти си най дългата ми песен-

живописен стих

и най красивата мелодия

виеща се между чиновете

и най топлия мирис ти си

които ме посреща сутрин

и най-ведрата усмивка която

блести на стълбите

най ценния диамант си ти

без нужда от шлифовка

светкаш в очите на невежите

топлиш сърцата на студените

затова страници изписвам

с твойта светла мисъл

затова стихове измислям

и се губя в твойта ценна

чистота

и нямаш капка суета ,

а в сърцето си вулкан

и прекъсна мисълта ми

гледката към

острова ти опустял

и ме каниш сама на него

да си потъжа

и ме молиш никога да не роня и

сълза,

но аз не искам да не плача

и не искам на другия бряг сама

да съм

затова дари ми парченце земя

при теб да постоя

да зяпаме прозрачно в

далечината отвъд малкия прозорец,

да дишаме отровно

дъха на този пушек,

да отвориш мъничко

голямото сърце

и да ми кажеш кой ден от

живота те натъжи

подай ми грубата ръка

на нежността

обвита в мъжка кожа

и да ти взема цялата тъга

събрала се в гърдите ако може....

пишейки си знам, че прекалявам

мислейки си знам че времето лети

пишейки безгласно този текст

за човека затворен в сърцето ми.....

....

Ти красавице небесна

С очи от тюркоаз

Въргаляш се мръснишки

Пред поглед непознат

Виждам в тебе свойто аз

Омърсено под хладния чаршаф

На демон зъл от друг свят

Мечтаещ за твойта плът

За твоя глас

И търсиш любовта красавицо

В образа на пулсиращата плът

Щастлива в тялото горещо

Събуждаш се сама от студ

И пееш кукувицо

Любовни песни на възбудения звяр

И гаснеш бавно като жар

След поредния пожар

Във душата ти е пусто

За пореден път докосната си гнусно

Затваряш очи и си мечтаеш

С поглед вперен в свят някой друг

И чувстваш чаршафи от сатен

Под влажния си силует

Ухания на рози върху

Росата на утрешния ден

Но затворена все ще си останеш

На захласа вечно в плен

Затворена в погледа

На дявола от ласките ти изтощен