Никога не спирай!

Видях те, изгледаше ми толкова познат
висока тъмна сянка сгушена във всеки ъгъл
но кой те накара да бягаш, кой те превърна
в проста и бездушна фигура. ...

Бягаш! А имаш ли сила за това?
Спираш!A имаш ли смелост да се обърнеш?
Имаш ли воля да се бориш без да паднеш?
Нямаш!Тогава продължавай да тичаш.

Никога недей да спираш. Защо спря?
Тичай! Докато въздуха ти свърши.
Тичай! Докато силата ти отлети
Тичай! Докато смъртта затвори твоите очи.

Искаш да се върнеш? Искаш да се бориш?
Съжалявам! Побеждават само най-силните
А ти отиде твърде далеч от себе си
Остави реалността бавно да се изплъзне

Часовник

Тих ден не си до мен,
а вятъра с тъга долита
раздухва прахта, сълзят очите
Проглежда във миг тъмнината.

Часовник без време отчита ни дните,
минаващи се тъй безмълвно.
А вятъра свири, кори ни безгласно
„живот за вас не ще и да има”.

Тъжно звучи и моята песен
силна съм и на ум я пея.
Затова, че ти си като всички други,
аз мога само да ти се присмея.

И може би никога няма да запея,
само ще се смея и ще се смея
и сред хората фалшиво ще живея
безчувствено, безумно щастливо.

А ти си като всички други,
но поне си мълчиш .
Прахта не влиза в твоите очи
Те са винаги затворени.

Нищо не виждаш и мен дори
Нищо не чувстваш и живота върви
А аз седя безмълвно вперила очи
В часовник без стрелки.

Confession

Събуждам се, а не знам защо. Раздавам се, а не знам на кой. Харесваш ми, но не знам до кога. Истински ли си..покажи ми тялото си. Обичаш ли ме днес? А ще можеш ли и утре..просто ей така, нищо лично. Казваш че си истински...защо не даваш да те разрежа тогава? Искам да съм сигурна. Покажи ми душата си..имаш ли? Тя не може да е изкуствена нали...не може и да я няма!? Може да е на нисшо равнище обаче. Не ме интересува..тук си за да ме изпразниш..физически и душевно, за да мога да се събудя празна..жадна за още . Не съм цинична, просто съм откровена. Искаш да се лъжем ли? В това ли се крие тръпката, в самата игра..не обичам да лъжа, не обичам да бъда лъгана...да ми казват че всичко е наред, когато мечтите се сгромолясват пред очите ми. Какво да правя? Да ги затворя ли? Нима ще боли по-малко? Не съм малка, мога да приема реалността ..и най-важното- да живея в нея. Мога да си водя монолози...мога и нищо да не казвам. Мога и да искам да кажа много, но да не знам как. Това е! Искам да ти кажа много но не знам как..не мога.Думите засядат , не излизат. Мислите остават, никога не те забравят. Погледите ни един от друг се отклоняват, никога не се срещат. Толкова са далечни..а аз напук бягам. Защо бягам? Защото знам че и ти ще избягаш. Няма да те гоня..нека да е трудно…

Слепота

Искам да те питам..на къде си тръгнал? А къде си мислиш, че ще отидеш? Ще отидеш ли някъде изобщо или просто ще се само заблуждаваш? Лесно е..отиваш където искаш стига да не се замисляш. Замислиш ли се става трудно. Започваш да оглеждаш различните варианти, посоки. Задълбаваш се..изчезваш в мисли..коя накъде води. Чертаеш мислено карти, проекции безброй планове, които няма да се осъществят....Но ти не знаеш. Мислиш,че желанието ти е закон, победата неизбежна. Ох колко си жалък...не разбра ли че хората не контролираме съдбата си. Ако се оставяш на някакви тривиални клишета да те водят в живота, на къде отиваш? „съдбата си контролирам аз” или „само Бог може да ме съди”...всеки може да те съди по дяволите. Хората, които мразиш ..хората, които безумно обичаш и искаш да са добре те упрекват най-жестоко. Но ти продължаваш да твърдиш, че само божията воля има значение. Тук си на земята...където значение имат хората..зависиш от тях..от тяхното одобрение или неодобрение. Защо се изгубваш..не бягай, не се затваряй в себе си. Не вадя очи...само ги отварям. Искаш да разбереш нещо? Погледни се в огледалото, но не това в коридора..в другото. Това, в което не си свикнал да се гледаш. Повърхността е красива...недей да се превъзнасяш,погледни навътре! Не си гледай красивите очи...надникни вътре в тях! ... Как е? Харесва ли ти видяното? Казаха ли ти че не си щастлив? Казаха ли ти колко си празен? Всеки ден самотата е изписана на тях..обаче ти не я виждаш..криеш я от себе си. Страх те е да признаеш, че си нищожен. Никога не би признал, че си сгрешил. Предпочиташ да се бичуваш всеки ден, да носиш бремето на нещо безвъзвратно изгубено. Нещо, което не знаеш дали ще се върне дори и с божията помощ. Боли ли те? Подтискаш ли чувството? А то напира ли да излезе? Не ми отговаряй, аз знам. Изгубен си..изгубена съм. И нищо не мога да направя освен да стискам зъби..да съм студена, бездушна…

Буря

Огън, пушек, скръб безпомощни, объркани пламъци прехвърчат над главата ми, оплитат се в косите ми...хладна мъгла се промъква в дъха ми ..болка истинска, бликаща от дълбини търси спасение в нечии души. Изпива и мъничката топлота...залива ме с замръзнали сълзи. Мръсни, кални, зацапани са спомените ми ...от небето пада мръсотия ..от земята хвърчат гвоздеи.Забиват се в петите ми, тежка, ярка и наситена кръв..плиска лицето ми..плиска лицето ти, измива очите ти. Отваряш ги, от тях се стичат кървави сълзи...фалшиви сълзи, блудкава кръв , мръсна и покварена прясна студена като сутрешна роса. Камъни валят от небесата и в миг цъфнаха листата...извиха се стеблата под каменната буря. Земята се напука всичко започна да пропада ...корените останаха без почва. Дълбините се разкриха в очакване на плодотворния дъжд ...птиците летяха, а твърди камъни пречупваха им крилата..падаха на земята.. под земята кървави и безпомощни. Грозни звуци отекваха..капки кръв се сипеха ...щедро пояха тревата , нежно обагряха и цветята....А аз просто лежах на земята...мъртви птици падаха ми в краката... безброй отскубнати с болка пера се сипеха по мен..аз крещях аз плачех...аз се смеех , аз танцувах боса по камъните ..с голи ръце изкоренявах всичко, ровех твърдата почва , хвърлях я навсякъде ...отворих обятията си за каменния дъжд, но не го усещах ..той убиваше само невинните птици, опитващи се да избягат ...а аз тичах рушах ..изкоренявах всичко по пътя си ..падах ставах..най силна се чувствах тогава когато падна, най силна бях когато греша. Дива кръв изтласкваше по вените ми сърцето. Нощта бе моята стихия, нощта бе моята черна дреха. Обичах да я нося на голо..по кожата ми обичах да прилепва да ме гали нежно..да ме боготвори, а звездното небе да капе от студените ми очи. Всяка капка да ранява, всеки поглед да вцепенява неразумно отворените бели души....

Отражение

Обзета сладострастие ...обзета от желанието да сплета тялото си с нечие друго , ново непознато, си играех замислено с косата. ... Гледайки се съсредоточено в огледалото претръпнах от странното усещане, че и някой друг от някъде ме наблюдава, наслаждава се на прелестите ми както и аз самата.... или просто ми се искаше някой да ме гледа...истината бе, че аз виждах себе си през чуждите погледи.Чрез моите очи се вглеждах в хиляди други които ми нашепваха перверзните си мисли , а аз като че ли чувствах удовлетворение , мислех си за реализацията на своите, мислех си за образа си, гледах извивките на тялото си …това мое самовглъбяване всъщност ме накара да се чувствам страшно отчуждена от себе си ...сякаш продължавах да гледам с нечии чужди очи в свое собствено все по-изкривено огледало пречупващо ме по много различни начини , виждах всеки път различна личност ...виждах това което искам . Виждах се красива..желана ... погледът ми бе по-бляскав от всякога, а устните ми алено червени.. Преличах да добре полирана восъчна статуя, замръзнала в една поза, с едно изражение...вкаменена от собствения си вид...чувствено безчувствен ,лице красиво изразително, стигащо до безиразност...ръце нежни и търсещи, но и ледено срудени...Може би те докоснаха сърцето ми което в миг замръзна , превърна се в камък с множество пукнатини ...сливащи и разкрояващи се на множество други по- малки..горещата ми кръв сякаш не успяваше да си проправи път към него и то оставаше необезпокоявано от различните неща, които изпитвах ...от различния начин, по който се чувтвах всеки път когато се погледна, когато някой друг ме погледнеше . Усещах как тялото ми истиваше дори и от най-горещите ласки. А със своите ръце не смеех и да го докосна, бяха страшно студени, не исках да го деформирам ...бях го сторила с достатъчно други вече...време бе за мен да се махна от проклетото огледало и да забравя за какво си бях мислила толкова време. Затова направих малка крачка назад.. хвърлих последен поглед на това, което си мислех че виждам . Каквото и да е било със сигурност не ми е харесало...изпитвах известно презрението към огледалото или по-скоро от това, което отразяваше .......

Тишина

Бях доста дълго сама...дори по едно време започнах да се стряскам от свистенето на вятъра. Беше ужасно, стана течение и врата силно се изпраска зад гърба ми..едва не умрях от ужас.Толкова взех да свиквам с тишината, че и най-незначителния шум ме изкарваше от кожата ми.Реших да сменя застиналата си поза и да се заслушам в тихата и нежна музика която свиреше.... действаше ми много добре,почти като афродизиак. Мислено разголвах всичките си тайни и желания, а на яве продължавах да си поставям граници мислейки си, че го правя за свое добро. Но идва време когато трапа между желанията и действията става все по-голям...какво да се прави пусти му хора..в природата ни е да се страхуваме от всичко. Истината е, че колкото повече опитваш толкова повече се осмеляваш,а този ужас от новото и непознато мигновенно изчезва. Кога ще се научим да бъдем малко по-умни и да се наслаждаваме на емоциите си вместо да ги пренебрегваме..кога ще спрем да притъпяваме желанията си. Бих се борила за реализацията и на най-абсурдните ако щеш..важното е да не сабудя някоя сутрин с усещането, че нещо ми липсва, нещо което можеше и да не ми липсва …ако бях премахнала предрасъдъците си. Слава богу вече почти не ми останаха такива. Харесвам всички, които могат да ми дадат нещо или по скоро това което искам. Звучи доста егоистично, даже развратно ако се погледне от друга страна, но това си е самата истина. Усмивката ми е застинала от доста време...успява да огрее всички….