Прозорец

Като дъжд от камъни

Или целувка с отворени очи

О това си ти

Силен като гръм

Или Лош за триста дяволи

О това си ти

Свободен като птица

И малък колкото муха

О това си ти

Това си ти, нали

Надвесен на прозореца

в блока

това си ти нали

обесен на прозореца

висиш си ти

това си ти нали

обсебен от дъха ми

а защо ли?

Това си ти нали

Отдаден на тялото ми-

Което спи

Но дали съм аз

Дамата която целува

С отворени очи

Но дали съм аз

Ангела по-лош и от

Триста дяволи

Но дали съм аз

Стихията в сърцето

що гърми

Аз съм всичко това

Дали? Още ме обичаш ти

Нали?

Но защо за бога висиш

надолу- надвесен,

Но защо забога на

собствения ми

прозорец обесен...

Ъгъла

В ъгъла душата ми трепери

В ъгъла сърцето пак мълчи

Ъгъла лицето бледо приютява

До времето в което ще го състари

минава то стържейки стените

тръгва си взимайки ни дните

Като цигулка свири ни в душите

И огася пламъка в очите

О! лицето бледо съживява

Само крясъка на издващия ден

О! лицето сухо онемява

При вида си състарен

И текат сълзи по пътища незнайни

Пътища незнайни, на лика ти очертани

И солят със болка всеки спомен,

всеки миг, откраднат щое с ВИК!

Мърша вместо птица чурулика си навън

Грачи грозно тя злорадно,

Кацнала на сухия си пън

И навява тайно мисълта за страшния ми сън....

Глупака на нощта

След тази вечер осъзнах, че съм се влюбила и то в неподходящия човек.

В този ден прозрях, че „съжалявам” не стига, а любовта е буря от хормони и наслада които се изхабяват с времето...

Събудих се без да подозирам колко съм наранена. Поглеждайки се в огледалото видях призрак на жена. Мълчание и спокойствие очертаваше контурите ми. Изражението ми сякаш не потрепваше. Беше еднотипно, втренчено и загадъчно, погледът ми безсърдечен и студен. Той гледаше във теб и проникваше дълбоко, докато ти тихо и несмутено и докосваше тялото ми- ту топло ту студено. Но буцата засядаше дълбоко във гърдите ми докато ти галеше косите ми . Галеше ги ..отвращаваше ме. Аз бях уязвима. Очите ми се пълнеха скришом...сърцето ми се свиваше тихо. Бях изтощена и подпухнала. Съня бе пропуснал да ме навести. Аз стоях и дърпах от своята цигара свита до прозорец с олющена мазилка.С поглед взрял се в единствената звезда в небето. Блещукаше така сякаш беше взела светлината на всички други.... Отнесох се, оставих горящия филтър на недопушената цигара да ме извади от транса. За момент се бях разсеяла от обидата която ми беше нанесъл. Забравих за думите които ме бяха удряли като шамар в лицето. Нощта беше дълга и те се върнаха кънтейки в ушите ми, бледи картини прехвърчаха из стаята... Бледи картини със засмяно лице, ала не моето. Поглед подигравателен и отхвърлящ. Той ме гледаше, научи и мен на презрение. Показвам ти на какво си ме научил и дано ти хареса. Злобата се сля с погледа ми и аз те наблюдавах с него докато спиш в леглото до мен. Сутринта бе мрачна и минаваше бавно. Минута беше много, а деня твърде далеч. Задушавах се от мисълта за навън, задушавах се от топли ти дъх. Всяко твое вдишване се забиваше пирон в мозъка ми. А ти спеше сгушен в мен като дете. Притискаше ме с вина и насън ме молеше за прошка. Чувстваше без да мислиш, докато аз мислех без да чувствам. Разривът бе голям а деня тежък. Чувствеността ми се беше изпарила и до теб лежеше един леден айсберг, който изпадаше в погнуса от горещите ти ласки. Ласки, с които показваше, че този път искаш да правим любов вместо секс.Но аз бях охладняла, а ти виновен. Пълзеше страстно по тяло безжизнено, не помръдващо. Тяло носещо обидата, тяло изтърпяло ужаса да бъде покрай теб. То искаше да си тръгне безгласно през прага, който никога повече нямаше да прекрачи. Часовете се нижеха докато аз търсех начин да ти кажа. Сълзи бавно натежаваха по клепачите, докато течеше поредния филм за тази вечер. Правех се, че ужасно много искам да го изгледам само и само да се измъкна от досадните ти въпроси. Тези на които не исках да отговарям. Тези на които трябваше вече да знаеш отговора вместо да питаш обезпокоен. Тези на които дори и да бях отговорила нямаше да ме разбереш. Затова предпочитам в спокойствие да потъна и в спасяващо мълчание да се превърна.... В последна доза лъжлив уют. Ти заспа, а аз се почувствах сигурна да си тръгна. Съня беше дълбок и измъчен. Мускулите ти се съкращаваха в неспокойствие, докато не се събуди от тропота на външната врата. Тръгвам си без сбогом любов моя проклета... Тръгвам си без глас глупак пореден на нощта . Ти ми даде нови очи, с които да виждам истината. Ти ми даде очи които не са слепи. Кога ли ще ме заслужиш? Кога ли ще видиш и себе си?....

Книга

Искаш да ме опознаеш?Аз съм книга ще трябва да ме прочетеш.

Не гледай просто корицата...

Буквите са моята душа, моето лице. Думите са моята уста, моето сърце

Прочети ги и ме разбери. Грозно е нали- стара хартия изписана с черни и еднакви символи. Силни но невзрачни. И колкото по нататък четеш толкова по сложно става. Колкото повече се мъчиш да ме разбереш, толкова по невъзможно изглежда. Стигаш до средата , забравяш какво е началото и не мислиш за края....а той идва оставяйки те в недоумение. Ти ругаеш удряйки по масата. А буквите бягат осеяни от ужас. Остава страницата празна да се взира в бесния ти поглед. Докосваш гладките и листи, бръчкаш я със солените си сълзи , мачкаш я с треперещите си длани. Тя е празна... ти изгони думите изтри смисъла , избоде душата. Сега тя е просто книга с лъскава корица и празни страници. Сега тя радва окото и изпразва сърцето. Лъскава и гладка като блясъка в погледа ти. Но не забравяй, тя ще остарее, ще се олющи и ще погрознее, а думите истински не ще се върнат. И ти ще ридаеш, прелиствайки я , за всичките години изгубени във възхищение и наслада . Тя не ще те отразява вече със сияйна светлина. Сега ще бъдеш стар като нея... бледен като собствените и корици, празен като страниците вътре в нея. Тези които ти сам заличи.....

....................................

Бяла болница с четири стени

Четири стени, осеяни с ликове на мъртавци

Слепи и глухи с бели престилки

Глухи, със застинали усмивки .

Апатия, хишноза влива се венозно

Страх и слабост отиват си отново

Отиват си отново и те без стон

Отиват се и връщат се но без резон

Две очи поглеждат в миг към вечността

Две очи виждат само мъка и тъга

Затворят ли се , поредно тяло бяга от реалността

А тя изплъзва се между две протегнати ръце

Слива се с дяволската тъмнина пъргава, разсеяна като дим

Ноща вече преминаваи сутрешния небосвод сякаш ги ослепява

Изсъхнали очи посрещат за пореден път идващите дни

Идващи и отиващи си,нищо непроменящи

Непроменящи живота им сякаш рисуван от слепци

Картина без образ, без цвят ...океан без край, без дъно

Свят без живот без смисъл и изпълнен само с една мисъл

Мисълта за края

Но те щастливи бяха и от нещастието

Красиво бе и грозното , чужди бяха чувствата

Песента все по тиха, гласовете сломени

Луд ли си

Момчето се питаше накъде отива света и беше впил нокти в отрова която владееше и деня и нощта. Сладка и гореща страстна като дъха на утринта. Крепеше живота му и слагаше край на страха. Протягаше ръката си но не за да докосне, отваряше очите си но не за да прозре. Смисъла в него си беше отишъл и той безмълвно преследваше сянката си. Тази в която сам се бе превърнал.И можеше ли някога да си прости това което си причиняваше. И можеше ли някой поне за миг да го съжали и ръка топла към него да протегне. Чудовища наместо хора изпълваха деня му. Той бягаше и бягаше, отнасяше се на друго място. Споделяше мислите си с демони. Слушаше песните им изгаряше в ръцете им като падаща звезда летяща към необятното. Никога не разбираше езика на хората. Той бе глух за истината. Никой не чуваше гласа му. Всички виждаха само сянка обладана от злото. Въздуха бе отрова за него, земята нечиста, дома му озлобен към самия него. Стените се мръщеха и го гледаха с кървава ярост. Него го беше страх викаше удряше по тях. Те го душаха...леглото го поглъщаше. „къде ме водиш крещеше той по нищото” . Всички го гледаха сякаш беше луд, бягаха от него беше ги страх. Самотник и нещастник...наркоман с безцветен лик и пъстри картини в главата си. Дъгата ставаше все по цветна когато затвореше очи. Леглото се носеше във въздуха. Усещаше хладния бриз на белите облаци. Минаваха през пръстите му, нежно го галеха и за миг оживяха. Нашепваха му нежност. Караха го да се чувства смислен. И тогава виждаше светлия тунел, лика на светец. Виждаше ръка протегната към него виждаше обич,виждаше съжаление „ела синко мой, този свят не те заслужава” . Той бе твърде опустошен за него, твърде празен за да бъде истински, твърде лош за деликатността от която беше изтъкан. О не! Какво става? Той полетя надолу, отдалечи се от красотата и видя земята. Тази земя заради която изгуби себе си. Той се връщаше с бясна скорост. Тежестта в гърдите му ставаше все по голяма...потеше се, сърцето му биеше като църковна камбана силно и тежко. Изпадна в дълбок сън...кошмара го обземаше. Черният пушек се провираше измежду пръстите му...пълзеше по тялото му като змия. Наслада му доставяше всеки допир. Сваляше дрехите му, възбуждаше го. Той започваше да стене и да се поти... това за него бе женска ръка страстна и гореща. Караше го да се превива и сумти. Отваряше очи но не виждаше, усещаше само силни вълни по тялото си. Удоволствието го беше обладало...получаваше без брой оргазми, крещеше трепереше. Последна глътка въздух, последен стон озари нощта. Последна капка пот напои майката земя. И в миг тялото му на земята се стовари. Гърдите му последна въздишка изтръгнаха и той полетя към вечността . Лежеше сега безплътен и спокоен. Бръчките от мъка загладени бяха веч и душата в покой. Бе се отървал от тази жестокост този кошмар...

Home sweet home

Слънцето изгрява,във водата се стопява

Ледено студено и някак си сломено.

Нито лъч, нито светлина дарява ми във този ден

Замръзнало кълбо скрежта сутрешна стопява

Лъчи красиви и многоцветни отвъд залостения ми прозорец

А около мен стени цветни но враждебни

Часовник без срелка, изстрелва кукувица без глава

И тя кука ли кука, все едно дошъл е края на света

И раздуха прахта насъбрала се през вечността

Птици ужасени взираха се в своита сродница без глава

Изразяваха съчуствие с печална песен на уста

И пърхаха с крила около моя дом без врата

Дявола беше в моята глава, аз бях убийцата на светостта

Аз бях негова любовница и дъщеря

Аз бях негово вдъхновение и превъплъщение

Виждах го ту с любов ту с презрение

А той за мен бе отровно опиянение, а той за мен бе

Отвръщение затворено в шарките на четири стени...